ИСТОРИЧЕСКИЯТ ОПИТ
                                                 ПО ВЪПРОСА ЗА БИТИЕТО

         Поразрових се тук-там из Уикипедията и да си призная информацията по разглежданата тема се оказа твърде оскъдна. Все пак тя, съчетана със скромния ми опит/ като прочетена литература/ ще хвърли необходимата светлина върху историческия развой на чуждия опит по разглеждания проблем.
         Парменид е първият мислител, който обръща сериозно внимание на битието. Има съществуващо и съществуване на това съществуващо, което се нарича битие. Той се изказва и по отношение на небитието: небитието, отбелязва той, т.е. това, което не съществува, го няма. По такъв начин неговият първи тезис гласи: ,,Битие има, небитие - съвсем не."" Изводите, направени от него са следните: битието е единно, кръгло, неподвижно, неразличимо; не е възникнало и не подлежи на гибел, защото в противен случай трябва да допуснем съществуването на небитието, което е недопустимо. Вторият му тезис звучи така: ,,Да мислиш и да бъдеш е едно и също."" Това да ви звучи познато? Накрая той заключава, че доколкото небитие няма, същото не може да бъде и мислено. Всичко, което мислим, е битие.
          Учителят на Парменид, Хераклит, застъпва противоположната на ученика си теза, че ,,битието е непрекъснато изменение на случващото се."" Спомняте си много добре неговата метафора за течащата река, която ,,не можеш да минеш два пъти.""
           Родоначалникът на обективния идеализъм и Идеята, Платон, възприема битието на съществуващото като спомен, спомен от Първообраза, Ейдоса/Идеята/. От него до голяма степен са повлияни в оценките си за битието идеалистите от Средновековието и от Новото време.
           Сякаш обединявайки двете тези - на Хераклит и Парменид - Аристотел заключава, че битието съществува под две форми: потенциална/ възможност/ и актуална/ действителност/. Счита се също така, че той е създателят на онтологията - науката за битието. Той определя новата наука като ,, наука за биващото като биващо"".
           В идеалистическата философия от средновековните мислители до идеалистите от Новото време обикновено идентифицират битието с извънвремевата реалност, т.е. със света на същностите, есенциите.
           Така,напр., най-изтъкнатият средновековен схоласт, Тома Аквински, в съчинението си ,,Същност и съществуване"" заключава, че същността е първична и че е първоизточник на съществуването. Субективният идеалист от Новото време, Д. Бъркли пък прави следния извод, станал впоследствие крилат: ,, Да бъдеш, значи да бъдеш във възприятието"".
           Не липсва и скептицизъм: в своята ,,Критика на чистия разум"" Кант заявява, че ,,битието не е реален предикат"", и че разглеждането остава под въпрос.
            Хегел разграничава ,,битие за себе си""/ т.е. на външните обекти/ и ,,битие на хората""/ Geist/. В най-известния си труд ,,Науката логика"" той стига до следната интересна трактовка: ,, Чистото битие и чистото нищо са едно и също"". И двете, според него, са абсолютно неразличими, неразчленими нито вътре в себе си, нито помежду си. Просто битието прелива в нищо и обратно.
            Тук е мястото да отбележа, че противопоставяните на битието небитие/ Парменид/ и нищо/Хегел/ не са идентични. Небитието се възприема като аналог на несъществуващото, докато нищото - като аналог на неопределеното, лишеното от същност. С други думи, ако небитието се противопоставя на съществуващото, то нищото е противоположно на същността/ напр. идеята, значението, определението/.
              Материалистите, както знаем, противопоставят битието на съзнанието и приемат първото за основополагащо последното. За тях всичко, вън от съзнанието, е битие. В него разграничават личностно битие и обществено битие.
              Коренен поврат в представите за битието осъществява основателят на модерната европейска философия - С. Киркегор. За разлика от предшествениците си той пръв се осмелява да разглежда битието не откъм същността, а откъм съществуването. Той е и първият, който ориентира цялата си философия изключително върху човешкото битие. Последното, може да бъде схванато автентично, според него, само и единствено чрез екзистенцията на отделната личност, чрез отношението й към такива ценности като избора, вярата, решителността, риска и пр. Критикувайки рационализма на тогавашния европейски идеализъм/ средата на 19в./ той изгражда в противовес своята филосогия върху основите на ирационализма, в чийто център е религиозната вяра. Като контрапункт на Хегеловата обективна диалектика в основния си труд ,,Или-или"" Киркегор изгражда своята субективна диалектика, включваща следните три стадия на екзистенцията: 1. Естетически стадий; 2. Етически стадий; 3. Религиозно-философски стадий; На Платоновия спомен пък той противопоставя ,,повторението напред"", сиреч вярата. Последната, твърди той, е авантюра, риск, защото те изправя пред неясното бъдеще. В този ред на мисли, Киркегор заключава, че мечтаещият дух бива обзет от един необясним, първичен страх, чийто предмет е нищото. Страхът от нищото води до отчаяние и в него духът открива вярата. Иначе казано, пътят на вярата задължително минава през страха от нищото/ неслучайно казват: ,, не ме е страх от нищо""/. В заключение, авторът определя ,,повторението напред"" като ,,сериозност на битието"".
              Шопенхауер възприема битието като сляпа, стихийна воля за живот, която е неизчерпаем източник на страдания. Неслучайно авторът нарича своето учение песимизъм. Последният търси спасителния пояс в етиката и морала като спирачки на вечното щение.
               Ницше коригира своя учител и интерпретира битието като воля за власт, разбирана най-вече като автокреация, т.е. себевладеене. Нему принадлежи и онтологическата интерпретация на тази идея като ,,вечното възвръщане на едното и същото"". 
               В търсене на една чиста логика, която да преодолее психологизма и емпиризма, свеждащи формалната логика до една статистика на факти, Е. Хусерл попада в едно особено пространство - пространството на чистото съзнание. Така у него се заражда идеята за всеобщия универсален метод на познание - феноменологията. Заемайки от Ф. Брентано понятието интенционалност, Хусерл конституира структурата на чистото съзнание, включваща интенционалния / познавателно насочения / акт на трансценденталното его и съответния интенционален предмет/ сходство, единство, различие, число/. Винаги мислим за нещо, говорим за нещо, мечтаем за нещо, споделя той, и стига да извода, че ,,съзнанието е винаги съзнание за... "" Така авторът слага точка на спора за битието и съзнанието, заключавайки, че те са неразривно свързани. Нито съзнанието може без предмета/битието/, защото е ,,съзнание за..."", нито битието може без съзнанието, защото тъкмо последното конституира, определя автентичността на битието. Неслучайно Хусерл споделя, че всичко, вън от съзнанието следва да бъде подведено под ,,индекса за нулиране"" и да бъде изведено
,,в скоби"" като несигурно, съмнително, недостоверно. Само редуцираните до кристално ясни същности феномени, представени в първоизточника на познанието - интуицията, имат статут на автентични дадености. По-нататък Хусерл определя света на трансценденталното его, на чистото съзнание като ,,жизнен свят"". Това его е призвано по думите на Хусерл да осмисли собсвеното си битие и битието на другите чрез идеята за интерсубективността/ ,,опита на другия"", заложен във всяко индивидуално съзнание/.
             Фундаменталният онтолог, М.Хайдегер, ,,извежда"" навън Хусерловото ,,трансцендентално его"" от редуцирания му свят и го ,,захвърля"" в обективния свят ,,при самите вещи"". Неговият dasein/ нем.: ,,тук-битие"", човек/ , изправен пред нищото на страха осмисля смисъла и ценността на битието, а именно, че то е винаги ,,мое"" и че е ,,разбиращо"". Изводът на Хайдегер: за битието трябва да се пита откъм нищото. Главният въпрос за него звучи така: защо се случва нещо, а не нищо?
            И накрая, Сартр определя битието като свобода, на която сме осъдени и която следва да понесем. В трактовката си за последната, идеите му търпят еволюция: ако първоначално счита, че свободата е безгранична, то в късния период на творчеството си заключава, че тя има граници - отговорността, напр., постоянно я съпътствува. Основополагащ принцип на неговата онтология- както и на всички екзистенциалисти- е, че съществуването предхожда същността.
           Направеният кратък исторически преглед ясно показва, че част от представените по-горе мислители, въпреки разнообразните си оригинални интерпретации по въпроса за битието биха могли да бъдат сведени основно до следните две групи:
            1. Интерпретиращи битието откъм същността;
            2. Интерпретиращи битието откъм съществуването;
            Този факт красноречиво илюстрира неопределеността и двойнсвеността на битието, чийто източник е Произволът - предметът на следващия постинг.

                                                                     СЛЕДВА