ПО СЛЕДИТЕ НА…НАМЕРЕНОТО ВРЕМЕ

 

РАЗМИНАВАНЕТО

 

   По самата си природа човек е консервативен. Този консерватизъм е толкова силен, че свикнали с определен набор от вещи и обстоятелства – дрехи, лаптоп, кола, дом, месторабота, местоживеене, ние за нищо на света не сме склонни да прегърнем една евентуална промяна и раздяла с изброените по-горе наличности.

   С редки изключения, касаещи определени незначителни промени, тази вътрешна потребност у повечето хора бива удовлетворена от Случая. В резултат, мнозина биват ,,пощадени’’, т.е. оставени в света на любимите си наличности, щастливи в уюта на ,,едното и същото’’.

   Има обаче и една друга група ,,консерватори’’, на които Случаят отказва гореспоменатата привилегия и ги захвърля в един низ от непрестанни промени. Заставени да тръгнат срещу самата си природа, тези хора преживяват драматично срещата с другото, различното. Тази среща оставя у тях един стипчив вкус, подобен на оня, който усещаме при отхапването на неузряла дюля или мушмула. В такива мигове имаш чувството, че някой ,,отгоре’’, сякаш нарочно, умишлено, напук ти се подиграва едва ли не, разтягайки те между крещящия за своето тъждество аз и връхлитащите те, абсолютно неканени, една след друга срещи с различието.

   Тъкмо в този сблъсък между твоята същност, твоето аз, това, което си, т.е. Обичаят и ставащото около теб, онова, което не си, т.е. Случаят, е усещането за Произвол. В стремежа си да преодолеят въпросния сблъсък едни гласуват доверие на коварния Случай и се втурват в потока от случки и събития, докато други, усъмнили се в ценността на последния, се впускат към един друг поток, лишен от външни събития, но пък изпълнен с вълнуващи преживявания – потока на съзнанието.

 

                                   ХОРАТА НА СЛУЧАЯ И ХОРАТА НА ОБИЧАЯ

 

    Както вече споменах, водени от идеята да бъдат ,,в крак с времето’’, мнозина остават в плен на събитийния поток, запълващ външното физическо време, като същевременно забравят, че редом с последното съществува и едно друго, вътрешно време, чийто ,,пълнеж’’ се явяват нашите представи, възприятия, фантазии, спомени, копнежи, надежди, очаквания или най-общо казано – нашите преживявания.

    Условно нарекох тази група хора на Случая, доколкото тяхната основна настроеност/ интенция/ е по посока на ставането/ случването/. Те самите пък определят себе си като ,,живеещи’’, тъкмо поради факта, че са ,,в крак с времето’’, че са ,,в час’’, че животът за тях е случващото се около нас, а не преживяванията ни, за разлика от всички останали, които за тях просто ,,съществуват’’, тъй като при тях нищо не се случва.

    Дадено събитие се случва и отминава. След него остава споменът. Той обаче в съзнанието на ,,живеещите’’ е една суха статистика, гола хронология, прочетен вестник. Затова взорът им се насочва към следващото събитие, защото за тях най-важно е нещо да става, да се случва, за да им бъде интересно. Нищо-не-ставането, оставането насаме със себе си, със собствените си преживявания за тях е една огромна скука, дори ужасно наказание. Трудно ще видите ,,живеещите’’ уединени, замислени, угрижени. Това не е техният начин на живот, защото те са обикновено хора енергични, действени, преследващи настървено новото, актуалното.

    Завихрени във водовъртежа на събитията обаче, хората на Случая попадат неусетно в капана на последния, тъй като разгръщащите му се произволни сценарии често са в разрез с първоначалните им представи и очаквания. И тогава изведнъж настъпва усещането за безсмислие, за изгубено време, за разпиляна енергия и липса на самоидентичност.

    В противовес на тази група са хората на Обичая или както ги наричам за по-кратко - ,,обичащите’’. За разлика от ,,живеещите’’, ,,обичащите’’ акцентират не толкова върху случващото се, колкото върху преживяванията, свързани със случилото се. Всички случки и събития в живота им биват пречупвани от тях, през призмата на личните им преживявания. В този ред на мисли, те никога не се оставят да бъдат подвластни на ставащото, с оглед на вътрешната си хармония/ физически те просто няма как да избегнат онищостяващото въздействие на времевия поток/. Така, напр., ако даден негативен развой на събитията би смазал психически хората на Случая, то тази негация по никакъв начин не би нарушила вътрешната хармония на ,,обичащите’’, предвид вътрешната им увереност в самите себе си, не позволяваща по никакъв начин победата на ,,екстериора’’ над ,,интериора’’. Нещо повече, ,,обичащите’’ не се и нуждаят на всяка цена от случки и събития – за тях е удоволствие и да бъдат сами, уединени със своите мисли, копнежи, спомени. Ставащото вън от тях просто допълнително обогатява вътрешния им свят и им помага да преоткриват отново и отново своето вътрешно, качествено време на същностите, смислите и ценностите, в отличие от празното, количествено, физическо време.

    Тук неволно изплува един парадокс: дали ,,живеещите’’ наистина са такива или са просто пребиваващи и не са ли истински живеещи тъкмо ,,обичащите’’?

 

 

                           ФЕНОМЕНОЛОГИЧЕСКОТО/ ВЪТРЕШНО/ ВРЕМЕ

                                                            НА ХУСЕРЛ

 

     В своята ,,Феноменология на съзнанието за вътрешно време’’ Е. Хусерл/ 1859-1938/ изключва изцяло заобикалящия ни свят, а с него и потока на обективното/ физическо/ време, съсредоточавайки се върху анализа на вътрешното съзнание-време, т.е. на продължителността на преживяването и на фазите му на протичане. Интересът на автора е продиктуван от факта, че в това вътрешно съзнание-време се конституират не само всички времеви и невремеви обекти, но и самото обективно/ външно/ време.

     Всяко съзнание, като непрестанен поток от преживявания, разполага със своя времева структура. Начална позиция на съзнанието-време се явява точката Сега – актуалното настояще, която обаче не е дадена самостоятелно, а в хоризонта на миналото и настоящето. В този ред на мисли, всяка актуална фаза на преживяването носи ,,шлейф’’, ,,опашка’’ от бивши свои фази и е насочена в очакване на пред-стоящото/ бъдещето/. Редом с това, във времевия поток постоянно протичат модификации: точката Сега мигновено преминава във вече-не-Сега, а още-не-Сега заема мястото на Сега. Неизменна остава единствено формалната структура на потока: ретенция – Сега – протенция. Ретенцията/ лат. retentio – задържане/ е първичната памет, задържана в настоящето. В по-тесен смисъл това е мигновеното съзнание за току-що изтеклата фаза, живият, пресен спомен, носещ обаче вече в себе си ,,наследството на миналото’’, т.е. цялата поредица от отдалечаващи се в миналото моменти на актуалното Сега, което подобно на опашката на комета постепенно избледнява, губейки очертания и яснота. Протенцията/ лат. protentio/  пък е първичното очакване на бъдещето, на ,,готовото за случване настояще’’.

     Хусерл чудесно илюстрира това положение чрез преживяването на един музикален тон: той е изсвирен, но продължава да ,,звучи’’ в главата ни. Това ,,звучене’’ във възприятието ни не е като физическото, а модифицирано, под формата на ,,пресен, жив спомен’’, постепенно избледняващ назад във миналото и ,,преотстъпващ’’ мястото си в очакване на следващия, ,,готов за случване’’ тон. Именно благодарение на тази способност на съзнанието да модифицира точката Сега по посока на задържането и очакването, ние сме в състояние да чуем не само даден музикален тон или фрагмент, но и дадена мелодия в цялост, като продължителност и последователност. И както в случая иманентното/ вътрешно/ време се явява необходимата връзка, обединяваща тоновете и фрагментите в цялостна мелодия, така по същия начин то е свързващото звено между всички преживявания на съзнанието.

     Напускайки хоризонта на темпоралните преживявания, авторът насочва вниманието си към самото иманентно време, за да открие там ,,абсолютният темпорално-конститутивен поток на съзнанието’’, където Конституиращо и Конституирано съвпадат. Именно този застинал поток на ,,екстемпоралното време’’ Хусерл нарича ,,първично съзнание’’ или ,,абсолютна субективност’’, даващо възможност на аз-а да бъде едновременно субект и обект на самия себе си и да ,,намери своето време’’.

 

 

                                     ,, ЖИЗНЕНИЯТ ПОРИВ’’ НА БЕРГСОН

 

    В своите ,,Непосредствени данни на съзнанието’’ А. Бергсон/1859-1941/ въвежда като ключово понятие на метафизиката си динамичната природа на времето. Той загърбва преддставата на Нютоновата физика за времето като константа и представя времето, възприемано от живия организъм като нещо динамично, изменчиво и качествено. Изживяното време, което той определя като ,,продължителност’’/ фр. Duree/ , може да бъде възприето, според него, единствено интуитивно, предвид екстатичната/ динамичната/ му природа. По тази причина Бергсон е скептик, относно възможността това иманентно, екстатично, качествено време да бъде постигнато с помощта на аналитическите методи на позитивизма. В тази връзка, той отправя упрек към позитивистите, от рода на Х. Спенсър, че не вземат под внимание творческия характер на вътрешното съзнание-време, което не е някаква пасивна копирна машина на действителността, а е нещо динамично, скокообразно, творчески градящо все нови и нови свои,  вътрешни светове, под въздействието на заложения дълбоко в недрата му ,, жизнен порив’’. Тъкмо този ,,жизнен порив’’, това ,,живо време’’, съгласно автора, не може да бъде измерено нито чрез часовниковите стрелки, нито чрез разположението на слънцето. Чудноватата ,,продължителност’’ си остава загадка, ключът към която е само и единствено в ръцете на интуицията, на онова ,,вътрешно зрение’’, продукт на което и самото иманентно време.

 

 

                                         НАМЕРЕНОТО ВРЕМЕ НА ПРУСТ

 

     Скромният М. Пруст/1871-1922/ споделя, че поредицата му от романи, под заглавие ,,По следите на изгубеното време’’, не била нищо особено, просто чрез нея открил ,,няколко психологически закона’’. Какво открива всъщност авторът?

     Пруст открива, че любовта се разкрива в истинския си лик не при случилите, а тъкмо при отхвърлените, при онези, при които тя не се случва. Изводът: на ,,ти’’ с любовта са именно неслучилите. И като следствие от това: истинската любов, според него, пламва едва при загубата на любимото същество: разказвачът обиква най-силно Албертин, когато тя изчезва от живота му/,,Изчезналата Албертин’’/. И обратно, любовта се изпарява, заклещена в оковите на брака – Суан се жени за Одет, когато вече не я обича. Иначе казано, авторът преоткрива отсъствието феноменологически – като феномен, конституиращ ценности. Феноменологически са преоткрити от Пруст и такива тривиални неща от бита, като бисквитката, чашата чай, напарфюмираната вода, ароматът на коняка, дежурната майчина целувка, която малчуганът получава  преди лягане, доколкото те възкресяват в съзнанието на разказвача цели периоди от живота му, онова отминало, ,,изгубено’’ време.

     За бележития романист настоящето и бъдещето са илюзии, химери: последното – защото е иреалност, първото – защото е неуловимо, поради непрестанното си изтичане в миналото . В този ред на мисли, единствено миналото е реалност. И тъй като, в качеството си на етап от събитийния поток, това минало е ,,изгубено’’, авторът го ,,намира’’ отново, съ-живено в потока на съзнанието. В духа на своя приятел и съмишленик Бергсон, Пруст стига до извода, че изгубеното време може да бъде намерено само чрез творчеството, и то разбирано не само в строго естетически смисъл/ като създаване на творба/, но и в по-широк, философски смисъл – като самовглъбяване, преосмисляне и актуализиране/ съживяване/ на цялостния ни поток от впечатления, спомени, копнежи, надежди чрез различни варианти на самореализация, без значение дали последната ще бъде под формата на непринуден разговор с приятели, във вид на личен дневник или пък на…постинг.   

 

   

някакво по-леко следлятно четиво, а ти направо ни хвърляш в дълбокото. Ще се чете, няма как! Ще се ходи по следите на изгубеното време... Привет, Лайън!!!

Какво да направя, като при мен леки са само манджите - зеленчуци, пиле, риба...Жалко, че си надалеч, иначе бих те поканил да споделиш току-що изпечения гювеч!
Колкото до палавите ми мисли: ето в какви чудновати ,,дестинации'' ме препращат!
Поздрави, Тили!

лесно! Всъщност това си е точно четивото, което очаквах някакси. Измина лятото и какво ни остава от това време, освен чрез някакъв вид творчество да се гмурнем в потока на съзнанието /и на подсъзнанието/, да дообмислим, дооценим и изразим преживяното и почувстваното.Самовглъбяване, преосмисляне и съживяване на цялостния поток от впечатления... Да, творчеството дава израз точно на времето - сгъстено или разтеглено, но винаги индивидуално изживяно! Знаем, че сънищата се случват за части от секундата, а понякога са цели филми...Дестинацията си е много приятна, дори полезна.
За благодрност - ето ти малко Моцарт от мен ;-)))

http://www.youtube.com/watch?v=ecvEBZqOKeA

със съня чудесно илюстрира динамиката и наситеността на въпросното ,,живо'', вътрешно време.
Мерси за прекрасния Моцарт!

Аз виждам два постинг в едно. Първите две части са свързани с единността на обекта на изследване: всъщност човека, а останалите разглеждат времето (човека се използва като участник като в експеримент за времето). Много ме размисли с идеята на Пруст за валидността на миналото. Напоследък се надпреварваме да крещим за еднозначността на настоящето, отричайки минало и бъдеще. Екхард Тол даже предлага специални упражнения как да оставаме максимално в единствено важното настояще. Егото се захранва главно от миналото, затова толкова го обича. А будното съзнание плува леко в хармонична сфера необезпокоявано от охарактеризирването на времето като минало, настояще или бъдеще. То интуитивно се насочва на там, където може да бъде свободно и изчистено от всякакъв контрол, осъждане, завист, омраза, гняв, отхвърляне.... нелюбов. (затова нещастните в настоящето търсят сили в щастливото минало или мечтаят за щастливото бъдеще). Чистото съзнание намира своя смисъл в обединяването на духа в едно чрез безусловната любов. Там няма време, няма болка, но блаженство от обединяването в цялото. Затова колкото повече се делим и противопоставяме, толкова по-нещастни ставаме. Приемането е балсам за душата....

Пруст няма предвид миналото като ,,история'', като етап от физическото време - за него то е ,,изгубеното'' време. Ценното, значимото за него е миналото като впечатления, спомени, преживявания, т.е. като вътрешно време, като поток на съзнанието. Всъщност той изключва, по подобие на Бергсон и Хусерл, физическото време, потапяйки се в дебрите на съзнанието, т.е. в ,,намереното'', по думите му, качествено време.
По принцип и ти, и аз, и всеки от нас потъне ли в мислите и преживяванията си, това е знак за ,,изпадане'' от физическото време - ненапразно, поглеждайки часовника се изумяваш колко много време е минало, а си имал усещането, че всичко е протекло за секунди.
Да, чистото съзнание е висша ценност, но е трудно постижимо, доколкото не можем да игнорираме изцяло физическото време.
Хубаво е обаче никога да не забравяме, че реалното, ценното, качественото е вътрешното време, т.е. нашите преживявания.
Поздрави!

да ти кажа за всеки Случай, че аз съм от хората на Обичая :)
ох, като намеря време, ще си намеря и аз времето...))) поздрави, приятелю, пак ще го прочета, много е интересно поднесено...)

супероригинална! Играта на думи ти е в кръвта, Съкровище! В твой стил, бих добавил: радвам се, че съм ти предизвикал interess-а!
Ами, няма как да не си човек на Обичая, като се има предвид рилиджън-а, екстатичната ти поезия и...Брейни, естествено!!!
Прегръдки, Златокоске!

ми към теб е непроменлива величина във времето, има свое собствено битие, и не търпи никакви възражения и Произволи :))

направо ме разби! Така ,,стесни ръкавите на Произвола'', че се озовахме на единствената останала пътека: пътеката на Обич-ая!

What a joy to find someone else who tnhiks this way.

8qHP9l <a href="http://hpcyieewulme.com/">hpcyieewulme</a>

DwbeOD , [url=http://ykbtdxvughwj.com/]ykbtdxvughwj[/url], [link=http://iisshxyezelf.com/]iisshxyezelf[/link], http://khykpikpnleg.com/

NWycKN <a href="http://yamqwkdsfzjf.com/">yamqwkdsfzjf</a>

f1gSvs , [url=http://thaaildgcuac.com/]thaaildgcuac[/url], [link=http://mrpxggjulepu.com/]mrpxggjulepu[/link], http://ytwgreiciwgr.com/