Блогът на dionis :: Източни пиеси, западни пиеси. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.03.2010 16:42 - Източни пиеси, западни пиеси...

Автор: lion1234 Категория: Други

Прочетен: 8284 Коментари: 28 Гласове:

ИЗТОЧНИ ПИЕСИ

Два филма тези дни привлякоха вниманието ми: ,,Източни пиеси’’/ реж. Камен Калев, 2009/ и ,,Братя’’/ реж. Джим Шеридън, 2009/. Тъй като са близки по тематика, бях провокиран към някои интересни паралели, които реших да споделя с вас в настоящия постинг.

,,Източни пиеси’’, както е видно от заглавието, ни препраща към т.нар. ,,Източен блок’’ или казано по-новому – към източните провинции на Европа, в частност, в родната България. Сюжетът на филма е концентриран изцяло върху битието на двамата братя – Георги и Ицо. Това е първата аналогия с едноимения филм по-горе и тя не е единствената, както ще стане ясно по-нататък.

Георги е необщителен, мрачен, затворен тийнейджър, живеещ с деспотичния си баща и абсолютно повърхностната си мащеха в невзрачна столична панелка. Вечно потисканият, унижаван и комплексиран от баща си юноша, лишен от закрилата на отсъстващата майка, търси алтернатива от тягостната си депресия при ,,мъжагите’’ неонацисти, с надеждата, че най-сетне ще прегърне силата и ще се превърне в мъж и половина, загърбил окончателно страха, неувереността, комплексите. Оттук нататък всекидневието на новоизлюпения неонацист се завърта около татуировките, тревите, дискотеките, метъла и наказателните акции с футболни фенове по стадионите и сред мрачните софийски улички.

При подобна улична акция срещу турско семейство обаче, той неволно се озовава очи в очи с брат си Ицо, притекъл се на помощ на пострадалите. Оттук нататък съвестта на Георги, които дълбоко в душата си е твърде далеч от агресията и насилието, проговаря и той окончателно скъсва с неонацистите, осъзнавайки че всъщност се е бил натъкнал на онова, от което всъщност се опитва всячески да избяга, т.е. от страха, комплексарщината.

Битието на Ицо е не по-розово от на брат му: денят му преминава в тесен, неугледен дърводелски цех, в който полира разни мебелни плоскости, след което се прибира в мизерната си квартирка и набляга на бирата, заместваща ,,инжекциите’’ преди при бягството му от отвратителната реалност. Той се е превърнал в едно ,,трудещо се животно’’, работещо за нищожните 300 лева, без никакви перспективи, макар че е талантлив художник с чудесни картини и дърворезби, защото да пробиеш с изкуството в тукашните ,,източни’’ провинции, в собствената си страна, в която ,,никой не е пророк’’, си е ,мисия невъзможна’’. Липсата на опорни точки, на каквито и да е идеи и проекти занапред, обрича младия герой на едно безтегловно витаене в досадата и апатията, от която не е в състояние да го измъкне дори безумно обичащата го приятелка – бъдещата актриса, понастоящем студентка ,,при Стефан Данаилов’’, защото в изблик на откровение той споделя пред нея, че просто вече ,,няма какво да си кажат’’.

Единственият светъл лъч в мрачната, потискаща, ,,накичена’’ с овехтели панелки София и в още по-потиснатата душа на Ицо се явява непосредствено покълналата взаимна симпатия и топлота между него и момичето от нападнатото турско семейство – може би неслучайно името на младата красавица е Ъшък/ тур., ,,светлина’’/.

Тук обаче се намесват ,,главните герои’’ в ,,източната пиеса’’: станал жертва на българския национализъм, бащата на Ъшък вкарва в действие неговия събрат – турския национализъм, който осуетява поне на този етап вълнуващата връзка между младите.

Финалните кадри на лентата ни отвеждат в Истанбул: на романтично реещият се по Босфора кораб съзираме изпълненият с надежда Ицо, устремен към единствения спасителен за него бряг – любовта. Защото само тя, любовта, би могла да разтопи и съживи ,,замразената му в хладилника’’ душа, само тя би могла да пребори и ,,главните герои’’ на ,,източната пиеса’’ – национализмите, мегаломанията, егоизмът, завистта, агресията и скритата изпод хастара им… комплексарщина. Нещо повече: ако Георги преоткрива липсващата му опорна точка в изкуството/ ненапразно моли брат си да го научи да рисува/, то за Ицо, без съмнение, именно любовта е тази опорна точка, която би му послужила за трамплин по възходящата линия на живота, помагайки му същевременно да изпълни със смисъл последния и да преоткрие себе си, собствената си идентичност.

Честно да си призная, заглавието на филма доста ме озадачи: защо все пак ,,източни’’ пиеси, при положение че то ни препраща към споменатия по-горе политически контекст, докато във филма става дума все пак за лична драма на двама братя, която колкото и да е мотивирана политически/ лошо управление, лоша държава, среда и пр./ е лична драма, т.е. продукт най-вече на наличието/ отсъствието на лична отговорност. От друга страна, ,,Източният блок’’, ,,желязната завеса’’, ,,стените’’ са вече история, а ,,пиесата’’ определено е съ-временна, тя се ,,играе’’ тук, сега. Нещо повече, за политика във филма и дума не се обелва, изключвайки репликата на Ицо, обясняващ на брат си, че онези пикльовци ,,неонацистите, са маша в ръцете на ,,мазните’’ политици. Може би тук трябва да споменем и епизода след поредната футболна ,,акция’’, в който един от босовете нарежда по телефона на подчинения си да се разплати с тартора на неонацистите.

Впрочем, политически погледнато, липсва и пряката дилема: Изток – Запад, макар че косвено погледнато самата дилема е загатната все пак, защото ,,източни’’ неволно ни подсеща за ,,западни’’, както напр., като чуем ,,дясно’’, се сещаме за ,,ляво’’, ,,топлото’’ пък ни подсеща, че има и ,,студено’’ и пр.

Въпросът е: щом не е по политическа , по линията на какво, на основата на какво е загатната дилемата: Изток – Запад? Фактът, че авторът на филма акцентира не върху политическия контекст, а върху вътрешния свят на героите, върху личната им драма, недвусмислено подсказва, че въпросната дилема лежи върху една философско-психологическа плоскост, или най-общо казано върху субективността, разбирана като един мисловно-емоционален комплекс, чийто превес е или в полза на рационализма, или на ирационализма. В този ред на мисли, понятията ,,изток’’ и ,,запад’’ не са вече толкова географски, нито политически, а по-скоро културно-философски феномени. Как протича новото културно-философско разделение на Изтока и Запада? Ако Изтокът е определено една ,,екзистенциална’’ територия, то Западът е територия на позитивизма.

В този ред на мисли, загатнатото от автора косвено разделение Източна - Западна Европа е в културно-философски смисъл, което ме навежда на следната мисъл: да, вече няма блокове, няма ,,желязна завеса’’, няма ,,стени’’, но има едни вътрешни, много по- трудно преодолими бариери у източноевропееца, ,,творящ’’ ,,източни пиеси’’ с познатите вече ,,главни герои’’.

Източноевропеецът отчаяно не иска да бъде това, което е. Затова и тръгва от негацията:,,Аз не съм това, което съм’’. Затова и търси отчаяно своята идентичност, без да може да я открие, защото му липсват опорните точки. Това го обрича на витаене в кръг, доколкото въпросните опорни точки са в него самия, а той ги търси вън от себе си.

Западноевропеецът тръгва от позицията: ,,Аз съм това, което съм’’. Той ревностно желае да бъде това, което е. Той е доволен от себе си, защото е осигурен, битието му не е ,,екзистенциално’’, ,,на ръба’’, той живее в комфорт – финансово-икономически, културно-битов и психологически. Като резултат, тези две реалности оформят и два модуса на битието: източноевропеецът е номад по душа, а западноевропеецът е привикнал към уседналия начин на живот.

Разбира се, прокараното по-горе разделение следва да се приема с цялата му условност, доколкото негацията не е присъща само и единствено на Изтока, но и на Запада. Там също има типично източни, ,,екзистенциални’’ герои, творящи ,,източни пиеси’’ в западния им вариант. Впрочем, по-долу ще се убедите сами в това.

ЗАПАДНИ ПИЕСИ

Преди да пристъпя към анализа на филма ,,Братя’’, се сещам в момента и за едни други ,,пиеси’’, които чудесно илюстрират, от една страна, дилемата: номадство – уседналост, от друга – до голяма степен комуникират с ,,източните пиеси’’, по линия на драматичните търсения на пътя към себе си, към свободата, към собствената идентичност. Иде реч за филма ,,Пет леки пиеси’’/ реж. Боб Рафълсън, 1970г./.

Героят Боби Дюпи/ Джак Никълсън/, чийто прототип е известният канадски класически и джаз пианист Глен Гулд, е своеобразен културно-естетически номад. Израсъл в Канада, в семейството на класически музиканти, в атмосферата на строгите европейски естетически традиции, изведнъж бива омерзен и отегчен от тази уседналост и с един замах захвърля в историята и класическата музика, и семейството, и родната Канада, отпрашвайки в Щатите, в търсене на свеж въздух, нови запознанства и приключения. Този екстравагантен, авантюристичен дух се захваща с какво ли не: работи като общ работник, свири по мюзикъли, впуска се безброй любовни афери до момента, в който не настъпи ,,уседналостта’’, а с нея и досадата и отегението. Тогава идва ред на поредното бягство от шибаната уседналост: последната му изгора/ Керън Блек/ отдавна му е втръснала с натрапничеството си и той търси начин да приключи с нея и да даде воля на анархистичния си дух за нови приключения. За целта намира чудесен повод: от сестра си научава, че баща му е получил парализа и решава да навести стария. Под предлог, че това са семейни неща, той склонява приятелката си да замине сам за Канада, обещавайки й, че редовно ще поддържа връзка с нея.

У дома с умиление разглежда снимките от детството си, изпада в позната семейна идилия, страда по полуживия си безмълен баща. Само няколко дни са отминали обаче, а те вече му се струват цяла вечност. Семейната среда започва да го отегчава, започва да нервничи до момента, в който пламват похотливи искри между него и снаха му. Този път май наистина се влюбва сериозно и след романа с красивата пианистка, той й предлага да загърби всичко и да заминат заедно за Щатите. Тук именно си дават среща номадството/ Боби/ и уседналостта/ снаха му/ - героят получава любезен, но твърде категоричен отказ.

Междувременно изневиделица на гости тупва изоставената изгора на Боби и след куп конфузно-комични ситуации, чийто инициатор се оказва последната, героят е принуден набързо да събере багажа си, заедно с натрапницата и да отпътуват по живо – по здраво.

Насред пътя, на една бензиностанция, Боб съумява да се споразумее с един тираджия, качва се на тира и отново забива нанякъде, далеч от страховете, вините, жените, в търсене на своето Аз. Ето ви един класически пример за западняк, който ни повече, ни по-малко си е едно към едно завършен ,,източен’’ авантюрист. Боби няма проблемите на един източноевропеец – липса на работа, на перспективи, грижа за насъщния, за утрешния ден, но номадската му душа си е чисто източноевропейска.

Нека сега разгледаме и другата западна пиеса във филма ,,Братя’’/ раж. Джим Шеридън, 2009/, разиграла се по ,,източен’’ вариант. При една от мисиите в Афганистан пехотинецът Сам внезапно изчезва и не след дълго, считан за изчезнал, бива погребан приживе с войнски почести. Брат му Томи, обирджия, излязъл току-що от затвора, един вид, ,,черната овца’’ в семейството, решава да загърби незавидното си минало и да заживее нов живот на порядъчен и уважаван човек. Скоро душевната метаморфоза на героя придобива и своите реални измерения в новата му битност: той помага на снаха си Грейс, грижи се за децата й, забавлява ги и скоро става любимец на семейството. Между Грейс и Томи се заражда известна топлота и симпатия, без обаче да се стига до крайност.

Междувременно става ясно, че Сам е жив и че е попаднал в плен при талибаните, заедно с един от подчинените си. И докато брат му Томи се грижи за семейството му, Сам бива изправен пред една изключително драматична, погранична ситуация, която ще го направи неузнаваем: шефът на талибаните го поставя пред мъчителната дилема да убие приятеля си или самият той да срещне смъртта. Оттук насетне бунтуващите се идеали, войнската чест, приятелството, самият морал позорно и плахо отстъпват, за да дадат път на неудържимо и победоносно надигащия се Страх и на верния страж на тялото – Инстинкта.

Сам убива приятеля си, за да си спечели отново висящия на косъм живот, за да се върне при любимото си семейство, без да съзнава/ а и как би могъл, когато в главата му в момента вземат връх инстинктите!/, че цената за всичко това е твърде висока.

У дома всички се радват на завърналия се герой, но само Сам си знае какъв ,,герой’’ е в действителност. От предишната му приветливост, общителност, ведрост няма и помен. Той вече е друг – затворен, саможив, вглъбен, студен, странен, кътащ дълбоко в себе си позорната тайна. И в тази драматична вътрешна борба безпощадната съвест не му дава мира настойчиво изправяйки го пред главния въпрос:,,Как ще живееш занапред с мъчителната тайна? Струваше ли си? Доволен ли си сега?’’

Комплексиран, самоизяждащ се от чувството за непростима вина, у Сам допълнително се загнездва и червея на ревността, породена от близостта между брат му и Грейс. В състояние на неудържим афект Сам окончателно изтрещява и прави опит за самоубийство, осуетен в последния момент, благодарение на брат му.

Връщайки малко по-назад лентата, следва да припомня, че коренната промяна у Сам не остава незабелязана от жена му Грейс: подозираща инстинктивно, че съпругът й е преживял нещо мъчително, тя на няколко пъти го умолява да сподели с нея тайната си, опитва се всячески да му подаде ръка и да го измъкне от мъчителната травма, но неколкократно среща само едно – пълно мълчание.

На финала тя вече му поставя ултиматум: или тайната, или тя. Пред опасността да я изгуби завинаги, Сам най-сетне събира кураж и споделя, че е убил приятеля си. Така той прави първата мъчителна крачка към възстановяването на изгубената си идентичност.

Заключение

Както стана ясно по-горе, приликата между ,,източните’’ и ,,западните’’ пиеси е факт. Затова, според мен, въпреки своите различия, касаещи местоположението и героите , тези пиеси ни представят идентични вътрешни вълнуващи драми, които всеки преодолява индивидуално, съобразно културно-историческите си особености и възможности.

" play="true" loop="true" menu="true">

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

Виц -На мач,да ти .....
Лежерна разходка над НДК
Фолклор

Следващ постинг

Предишен постинг

Прочетено - харесано

Честит 8 март!

Коментари

1. ledzeppelin - ...
22.03.2010 16:52

Туркинята се казва Ишил,а не Ъшък.

И изобщо,откъде измисли тая безумна простотия?
някъв копи-пейст?