Когато естественото не е в състояние да изпълнява функциите си, то с основание бива заместено от изкуственото. Има обаче и една друга причина за подмяната на естественото с изкуствено: нейното име е Скуката. Подтикът към тази подмяна се корени в желанието за нещо ново, нестандартно, за нещо ,,по-интересно”, доколкото в масовото съзнание естествените, нормалните неща предизвикват само и единствено...скука.

  По традиция пионери в това начинание се явяват т.нар. ,,пре-успели” хора, за които, както знаем, ,,няма невъзможни неща”. И бидейки световноизвестни личности, това тяхно начинание в една или друга степен, в зависимост от възможностите, тутакси се превръща в мода, в пример за подражание, в лицето на милионите им почитатели и фенове.

  В резултат цялото това масово съзнание изпада в плен на...Видимостите, където изкуственото бива приемано за изкуство. Тази илюзия твърде успешно си пробива път, тъй като и изкуственото, и изкуството имат общ корен - те са нещо ,,про-из-ведено”. По тази причина изкуственото с лекото бива възприемано едва ли не като съ-творение, т.е. като изкуство. В действителност обаче разликата помежду им е от небето до земята, защото ако изкуственото е про-из-веденото от вече ,,себепоказалото се”, от неговия изглед, то изкуството тъкмо напротив е про-из-веденото от онази скрита за всекидневното съзнание страна на нещата, която Платон нарича ,,ейдос”, ,,първообраз”, а ние по-скромните - същност.

  Тази безобидна в началото игра на видимости постепенно започва да придобива драматични измерения, а нерядко завършва и с трагичен изход, защото изненадата, атракцията се изпаряват още в мига, в който милионите, включили се в играта я превръщат в традиция, а оттам и в поредната скука. Ако бяха чели Киркегор, хората на скуката, хората, изпаднали в капана на видимостите, щяха да са наясно, че ,,само новото омръзва” и че най-интересните моменти са скрити тъкмо там, в тривиалните на пръв поглед неща, които всички ние възприемаме като общоизвестни, самоподразбиращи се.

  Хората на скуката обаче не се интересуват от ,,самите неща”, а от техния изглед, от видимостите, за което си плащат и съответната висока цена, защото не е кой знае каква драма, когато си отегчен от това или онова, но когато отегчението и скуката ти се разпрострат върху целия свят, тогава изходът е трагичен. И тази нихилистична перспектива съвсем не е пресилена, защото почива на желязна логика: ,,новото омръзва”, защото е плод на външна подмяна. И когато външната подмяна на това или онова те води до поредната досада, ти неминуемо възставаш срещу целия свят и търсиш негова алтернатива. Такава ти предлагат алкохолът и наркотиците, които след изтощителните екскурзии в ,,паралелни” светове, накрая те отвеждат... ,,на оня свят”.

  Единственият изход за преодоляване на диктатурата на видимостите е да се обърнем, по призива на Хусерл, към ,,самите неща”.