Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2014 13:28 - Българският нихилизъм в светлината на европейския си събрат - 2
Автор: lion1234 Категория: Други   
Прочетен: 7685 Коментари: 6 Гласове:
17

Последна промяна: 25.10.2014 13:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

БЪЛГАРСКИЯТ НИХИЛИЗЪМ: ЕВРОПЕЙСКА ТРАДИЦИЯ И УНИКАЛНОСТ.

КРИТИКА НА ДОСЕГАШНИТЕ ИНТЕРПРЕТАЦИИ ПО ТЕМАТА

   

 Преди да представя своята интерпретация по темата е добре да взема отношение по някои от придобилите вече популярност в публичното пространство интерпретации.Както вече споменах в началото, ключов недостатък на битуващите понастоящем интерпретации се явява редукцията/ свиването/ на българския нихилизъм до нивото на национален нихилизъм. Преведено на прост език, отрицанието и обезсмислянето на всекидневието, начина на битуване, системата от ценности/ метафизиката/, света като цяло, от страна на българите, е сведен до отрицанието и обезсмислянето на самите българи, на българското като такова. С други думи, аз не струвам нищо не защото моите оценки, избори и решения са в погрешна посока, а защото просто съм имал ,,нещастието’‘ да се родя българин - една изключително невярна и опасна постановка, доколкото себеотричането е следствие от отрицанието и обезсмислянето на света около теб. Себеотричането е последната фаза на нихилистичната перпектива. Човек губи самочувствие, вяра в себе си, едва когато най-общо казано, нещата тотално не му се случват. Затова напълно нормално е преди да лепне на ,,всичко българско и родно’‘ етикета ,,боклук’‘, всеки от нас да се замисли защо нещата не му се случват, защо всичко наоколо му се струва безсмислено, какви стъпки следва да предприеме за преодоляване на негативността на българското. Защото нито българското, нито руското, нито германското и пр. са някакви фатални дадености - те се градят постоянно от собствените си носители. И в зависимост от наличието/ отсъствието у последните на жизнеутвърждаващата воля за съзидание те маркират етническите си принадлежности по линията негативност- позитивност.

Другата погрешна, по мое мнение, теза е, че прегръщайки национализма, ти окончателно и автоматически биваш имунизиран срещу нихилизма и обратно, - че не си ли националист, не обичаш ли ,,всичко българско и родно’‘, критикуваш ли българското, ти вече си национален нихилист. Tази дилема може да бъде илюстрирана чрез следните две публикации от нета:http://kaka-cuuka.com/1878 и http://truden.truden.com/814.html. Изборът ми върху въпросните текстове не бе случаен, доколкото те са, според мен, израз на двете ключови нагласи в обществото по разглежданата от нас тема, а именно: неолибералната, неопозитивистка, антинационалистическа, от една страна, и националистическата, патриотична, от друга.

В постинга си ,,Великобългарски мистицизъм’‘ авторът, когото условно бих определил като технократ-глобалист, много ясно и точно описва ,,технологията’‘ при съграждането на оня величав, красив и завладяващ свят на историческите легенди и митове, в който българският националист се чувства уютно, ,,у дома’‘. Напълно в духа на европейската традиция, където нихилистът си измисля своя свръхсетивен ,,истински’‘ свят, призван да замести измамния ,,тукашен’‘ свят, така и нашият роден националист си стъкмява своя свръхсетивен свят на славното минало, призван да подмени реалния свят на омразното му, лишено от смисъл, настояще.

Тъкмо в тази подмяна на базираната на документи и източници историческа наука с нагиздената с легенди и митове красива историческа приказка, от една страна, и на реалното настояще с измисленото, украсено и изчистено от неудобни истини минало, от друга, аз съзирам нихилистическата тенденция в българския национализъм. Нихилизъм се съдържа и в абсолютно безкритичната формула ,,всичко българско и родно любя, тача и милея’‘, доколкото преведено на прост език, това означава: обичам българското, въпреки всичките му простотии, безобразия и негативни тенденции. Да обичаш всичко българско, включително с присъщите му байганьовски нрави, корупция, политически произвол, конформизъм и пр - какво е това, ако не нихилизъм? Строго погледнато, национализмът се задвижва и утвърждава тъкмо чрез негацията, чрез презрението и изключването на всичко, вън от неговото пространство. Неслучайно Шопенхауер иронично заключава, че ,,всеки народ мрази съседите си и има основание за това’‘.

В типично позитивистката традиция авторът констатира като факт ,,живналия’‘ напоследък в Европа и у нас национализъм, като същевременно загърбва реалните основания и причините за това явление. Точно тук му убягва нещо твърде важно за иначе широко коментирания от него национализъм като цяло и българския му вариант, в частност: национализмът е особено състояние на духа, което се отключва, отприщва и разгръща в резултат на дълбока криза на идентичността, провокирана отвън под формата на опити за асимилация, универсализиране и в крайна сметка на анихилиране на въпросната идентичност. Честа практика е национализмът да бъде провокиран и от чисто вътрешни, икономически причини, резултат от просмукано от корупция и шуробаджанащина слабо държавно управление, при което доведените до ръба на оцеляването низши слоеве на обществото съзират вината за окаяното си положение в различните малцинствени групи и емигрантите. Тези негативни нагласи в обществото умишлено биват подкрепяни и поощрявани от управляващия елит, с цел да се отклони общественото недоволство по посока на споменатите вече малцинства и емигрантите. И както по законите на психологията, когато една личност бива подценявана, като ответна защитна реакция последната прибягва към себенадценяването, така и националистът, чиято етническа идентичност бива обезценена и подложена на опасност от анихилиране, се въоръжава със свръхсамочувствие и агресия, в резултат на натрупаните обида и стрес. Иначе казано, национализмът се явява едновременно и симптом на кризата на идентичността, и ответна защитна реакция срещу същата тази криза.

Тъкмо това е реалната причина авторът да заключи, че национализмът се основава на тезата, че си по-добър от другите, а не както той счита, че просто свръхсамочувствието е призвано да замести липсата на качества и самочувствие. Защото когато някой, напр., нарече събеседника си ,,глупак’‘, то последният няма как да не се провикне срещу него:,, Кой, бе! Аз ли? Ти си глупак и не можеш да ми стъпиш на малкия пръст!’‘

Иначе казано, национализмът не се пръква просто така от нищото, от въздуха, а бива провокиран от конкретни опити на една или група егоистични и алчни нации за дискредитиране, обезценка и анихилиране на етно-религиозната идентичност на друга нация. Това с пълна сила важи както за споменатите от автора германски нацизъм и великоруски шовинизъм, така и за самия български национализъм, чиято поява е провокирана от османската военна експанзия и опитите на византийското духовенство за налагане на пълен диктат върху цъкровните дела на страната. Впрочем, чрез своите тези самият технократ до голяма степен способства за надигането на националистически реакции - неслучайно в началните коментари се шегуват с него, недоумявайки как все още не са го ,,захапали’‘ националистите. Схемата на автора е ясна: свързвайки национализма с историческите легенди и митове, Ванга, религиозно окултното и мистицизма авторът представя национализма като една огромна измама, като една карикатура, лишена от логика и здрав разум. И тъй като всичко, лишено от логика и разум, според автора, не струва пет пари, образно казано, то и въпросният български национализъм е подложен на обезценка, насмешка и презрение. ,,Логическата’‘ линия на автора е изключително ефектна, но тя е приложима само и единствено спрямо национализма, разглеждан като политико-идеологическа доктрина. Редом с тази своя проекция обаче, той битува и в своя редуциран вид като една специфична емоционална настройка, нагласа, присъща на огромни слоеве от обществото, която определят като патриотизъм. Неслучайно национализмът и патриотизмът често вървят ръка за ръка и обикновено биват възприемани като синоними и дори като едно и също нещо. В това отношение впрочем и технократът не прави изключение, поставяйки ги под един общ знаменател при атаките си. И тук, по мое мнение, авторът допуска сериозна грешка и попада под ударите на етиката, тъй като ако логическите му доводи срещу национализма като популистка доктрина са напълно разбираеми, то същите тези доводи срещу патриотизма, срещу любовта към родината са не само неоснователни, но и абсурдни.Това е все едно да критикуваш някого и да го наричаш глупак за това, че обича родния си край или, примерно, дома си, изхождайки от тезата, че последните са едва ли не някаква отживелица.

Аз лично, не споделям демонстрираното от технократа категорично отхвърляне на окултното, мистиката, свръхестественото, най-общо казано. Това, че липсва разумно обяснение на дадени явления, не може да бъде причина за отхвърлянето им, нито пък за определянето им като глупост или измишльотина.

Изброените по-горе недостатъци и пропуски в тезата на технократа, не убягват от взора на опонента му, когото условно ще нарека патриот-антиглобалист. Честно казано, за разлика от своя опонент, логиката не е най силната страна на патриота. По-силната му страна е емоцията.Това може да бъде демонстрирано от факта, че в началото на изложението си авторът поставя знак за равенство между национализма и патриотизма/ едва по-късно в коментар по темата той прави опит да ги разграничи/. По този начин налива вода в мелницата на опонента си, който слага в един кюп Сидеров, Боян Расате, бръснатите глави, Б. Димитров, вярващите, любителите на окултното и мистиката, както и искрените родолюбци, за които понятия като род, родина, вяра, традиции не са някакъв предразсъдък. От друга страна, в началото авторът коригира опонента си, заявявайки, че национализмът и патриотизмът не е ,,да си по-добър от другите’‘, а да се имаш за ,,не по-лош от другите’‘ и да искаш другите да те виждат като не по-лош от тях, но в края на текста гордо заявява, че ,,...пак ще бъдем Велики, защото от Велик Корен произлизаме’‘, че ще дойде ден, ,,...когато чужденците ще учат Български език, за да измерят стойността на истинското Величие.’‘ Недотам сполучлива е и мотивацията на автора в полза на национализма и патриотизма с избора на ,,майчиния хляб’‘ пред франзелата. Всичко това, редом с избирателното, субективно отношение на автора към историята ни, дават основание на опонента му ,,с не малка доза удовлетворение’‘ да заключи, че възмущението му е ,,...отлична илюстрация и доказателство за идеите, които развивам в статията.’‘ Без съмнение, реакцията на автора е по-скоро емоционална, отколкото рационална, базирана на логически доводи. Тя е плод на възмущението му от стремежа на неговия опонент да постави с обилна доза ирония и пренебрежение всички националисти, патриоти, вярващи и мистици под един общ знаменател - наивници и глупаци.

По-силната карта на автора се явява морално-етичната: никой няма моралното право да определя другиго за глупак и наивник, само защото не споделя неговите собствени възгледи и убеждения. Никой няма право да иронизира и кори другиго, заради любовта му към родината, към сънародниците, към традициците, на които е носител, заради вярата, надеждите и очакванията му. В този ред на мисли, упрекът на автора към опонента му, по повод предсказанието на Ванга за бъдещото величие на България, че,, не е много интелигентно да отнемаш тази благородна и сплотяваща надежда...’‘ е напълно основателен, доколкото никой не може да наложи на другиго в какво да вярва и в какво да не вярва или пък въобще дали да вярва, или да не вярва.

Най-силният удар на патриота срещу тенхократа обаче е по най-болното му място - манията за популярност. Последният обича да бъде четен и харесван от мнозинството, той е част от мнозинството, заключава авторът. И тук патриотът e напълно прав: тъкмо споменатата по-горе мания е причина опонентът му с охота да нищи широк кръг от теми като икономика, политика, национализъм, религия, мистицизъм, наука, евреи, хомосексуализъм, воден от желанието да бъде харесан от публиката. Само дето патриотът пропуска да припомни, че от манията за популярност до популизма крачката е само една и че опонентът му рискува да се превърне от субект в обект на същия онзи популизъм, осмян от самия него. Не е прав и коректен, според мен, обаче авторът спрямо мнозинството, което той определя като простолюдие, ниско интелигентно, посредствено, тъкмо напротив: в преобладаващата си част това интернет общество е съставено от хора с прилична обща култура, ,,добре информирани граждани’‘, технократи, IT-специалисти, специалисти по маркетинг и реклама и др.

По-скоро цялото това мнозинство, ведно с технократа, ориентирано към новите тенхологии, конвенционалната наука и популярните днес глобалистки и неолиберални тенденции в икономиката и политиката принадлежи към онова, което аз съм определил като ,,всекидневно съзнание’‘ или за по-кратко - Всекидневие. Съотнесено с него, действително обществото на националистите и патриотите, към които се причислява и авторът, се явява малцинство. И доколкото всяко малцинство е изправено пред непосредствената опасност да бъде погълнато, асимилирано от мнозинството, същото е принудено да бъде нащрек и да се бори за собственото си оцеляване. В този ред на мисли е и въпросният текст, чрез който автора се стреми да покаже, че патриотизмът не е някаква прищявка, а една съкровена вътрешна настроеност у част от все по-редуциращото се в съвременния глобален свят малцинство на родолюбците, която следва да бъде съхранена и отстоявана, доколкото е неотменна част от цялостната ни личностна идентичност. Всичко това ярко проличава в един от финалните коментари на автора:,,За него патриотизмът е едва ли не отживелица в новите тенденции на глобализация и е ненужна лигавщина, която смотаните националисти защитават със зъби и нокти.’‘

И тук стигаме до ключовата теза на автора, мотивираща и цялата му ,,писаница’‘: ,,Който и да е патриотизъм е по-добър от националния нихилизъм’‘. Този извод, според мен, е твърде пресилен: какво означава ,,който и да е патриотизъм’‘? Включва ли той ,,патриотизма’‘, описан така точно и ясно от гениалното перо на Ботев или пък широко развявания днес предизборно от кандидатите за политическа слава ,,патриотизъм’‘, превърнат в жалка разменна монета за печелене на така необходимия електорат? А какво да кажем за шумно афиширания ,,патриотизъм’‘ на най-радикално настроената част от съвремнните български националисти, призоваващи ,,мангалите’‘ да бъдат направени на сапун, ,,резняците’‘ да се изселят в Турция, а ,,чифутите’‘ да бъдат изпратени в газови камери? Пази боже, пред такъв ,,патриотизъм’‘ предпочитам да бъда национален нихилист.

За мен лично, алтернативата на национализма и нихилизма е в онова естествено, дълбоко стаено в душата родолюбие, което не се нуждае от показ. Това е все едно да се тупаш в гърдите и да се пъчиш, че обичаш децата си, майка си, дома си?! Ето, след дълго отсъствие, наближавайки родния ми град, срещайки близките си, инстинктивно нещо ме стяга в гърлото, очите ми се навлажняват - ето това е родолюбието, за което говоря. И то е нещо естествено, което няма нужда от показ - то или е все още живо и се проявява от само себе си, или е достатъчно закърняло и всякакви театрални постановки не са в състояние да го заместят. Не е истинско родолюбие и гордеенето с почестите и славата на сънародниците ти, доколкото със славата е готов да се закичи и най-големият тъпанар. И тук технократът е напълно прав, споделяйки в своя постинг-препратка ,,Национална гордост- wtf?’‘, че повод за гордост могат да бъдат само личните ти успехи и постижения, а не успехите на другите. Последните просто могат да бъдат един сериозен стимул за самоорганизация и стремеж да се докажеш чрез конкретни стъпки и действия. Защото пък да скръстиш ръце и да очакваш, че успехите на другите са достатъчни за твоето национално самочувствие, забравяйки същевременно, че ти самият чрез своите постъпки и действия съграждаш същината на българското, е исключително вредна и опасна тенденция. Истинското родолюбие е описано прекрасно от проницателния Атанас Далчев в стихотворението му ,,Към родината’‘, в което поетът споделя, че с родината го свързват не ,,почестите и славата’‘, а...,,ослепените бойци на Самуила.’‘ Състраданието и съпричастността към трудните моменти от историята и настоящето на страната, както и грижата за бъдещето й са най-автентичния показател за наличието на истинско родолюбие.

Разбира се, давам си сметка, че авторът е твърде далеч от описания по-горе псевдопатриотизъм и че изхвърлянето му ,,който и да е патриотизъм’‘ е в резултат на свръхемоционалната му възбуденост. Това ясно проличава и във финалния му коментар по темата, където той споделя, че го интересува ,,истинския патриотизъм и национализъм’‘, който не е нищо друго, освен онова истинско, изчистено от ,,историческия спомен и изкривяванията’‘, родолюбие, за което стана вече дума. Пак там авторът засяга и един изключително важен момент, касаещ, по думите му, ,,грешно разбирания’‘ у нас национализъм: къде е грешката, пита се?

Грешката на родните ни ,,патриоти’‘ е, че между двете алтернативи на национализма - базирания на етноцентризма и базирания на етатизма/ държавността/ - те избират по-консервативната, закостеняла и еволюираща в крайната си фаза до нацизма или комунизма, първа алтернатива. Затваряйки се в рамките на етноцентризма, на ,,кръвта и почвата’‘, нашите ,,патриоти’‘ допускат две ключови, фундаментални грешки: от една страна, те си затварят предварително пътя към другите етноси в държавата, създават междуетническо напрежение вътре в страната чрез антималцинствено говорене и действие/ и после се чудим защо сме разединени/;от друга страна, капсулирайки се в историята и ,,славното’‘ минало, те доброволно лишават страната от перспективите й, проектирани в бъдещето. Това е главната причина страната ни да няма визия за бъдещето - как би могла да има, след като взорът е устремен в миналото?! И точно тук е очебийната разлика между етноцентристката и етатичната алтернативи: докато първата е насочена към миналото, то втората, която залага на държавата и гражданите, е насочена към бъдещето, тя е проект за бъдещето. Залагайки на гражданите, без разлика на етнос, религиозна принадлежност, език и пр., етатичната форма на национализма съумява да постигне единство на всички граждани, обединени от една конкретна всеобщо възприета идея за бъдещото развитие на дадена държава. В тази връзка, примерът, който дава авторът с ЮАР в един от коментарите си, илюстрира тъкмо това - етатичния модел на национализма, т.е. ,,истинския национализъм’‘, чийто радетел е той самият. Идва ми наум, че строго погледнато, етноцентризмът влиза в дълбоко противоречие с национализма, доколкото етносът и нацията са коренно различни неща и като съдържание/ първият се опира на един конкретен етнос, докато втория - на мултиетничността/, и като темпорална проекция, предвид ситуирането им в двата фундаментално противополжни полюса: минало и бъдеще. Най-естествено е да свързваме национализма с нацията, т.е. с ,,раждането’‘, с ,,готовото за случване’‘ пред-стоящо.

Сега следва да дадем отговор на въпроса: има ли основание авторът да обвинява опонента си в национален нихилизъм? За да отговорим на този въпрос обаче, първо следва да се опитаме да дефинираме що е ,,национален нихилизъм’‘? По моето скромно мнение, последният се явява абсолютното отрицание на собствените етнос, нация, страна, държава, в резултат на окончателното и безвъвратно изгубено доверие към последните, по отношение на възможностите им за евентуална положителна перспектива в бъдеще. В нашия конкретен случай, ще рече: тотално отрицание на ,,всичко българско и родно’‘, предвид убеждението, че то е лишено от каквито и да е изгледи за някакво съживяване и перспективи.

С оглед на предложената от мен дефиниция, считам, че обвинението към технократа в национален нихилизъм е твърде крайно: това, че той критикува българските национализъм и патриотизъм, не означава отрицание на ,,всичко българско и родно’‘.По скоро бих определил позицията му по темата като национален критицизъм, нещо, което за жалост липсва при опонента му и при националистите като цяло.

В хода на дискусията, патриотът споделя, че не е очаквал технократа-глобалист да разбере/ дори използва по-тънкото: да го ,,докосне’‘/ написаното, доколкото последният е от ,,мнозинството’‘, а пишещия - от ,,малцинството’‘. С това свое изказване обаче той тръшва вратата пред технократа, който пък, образно казано, предварително е бил шута на патриота и подобните нему, причислявайки ги към графата ,,наивници и глупаци’‘. Така диалогът помежду им увисва във въздуха. Гьоте споделя, че когато двама не се разбират, обикновено причината е и у двамата. В този ред на мисли, истинската причина за несъстоялия се диалог помежду им е не в принадлежността им към мнозинството и малцинството, а в липсата на воля у събеседниците всеки един от тях да уважи различието у другия, да се опита да го разбере и да потърси мост към него, доколкото тъкмо мостовете градят, а не стените на егоизма и отчуждението.

Една широкообхватна картина на генезиса на националния ни нихилизъм е представена в есето ,,Exules suo voluntate: корени и плодове на българския национален нихилизъм’‘/http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=230&WorkID=7369&Level=1/ Опирайки се богатия опит на редица наши изтъкнати поети, писатели, езиковеди, народопсихолози, историци и общественици, авторът очертава народопсихологическите, историческите и етно-религиозните причини, породили българския национален нихилизъм.

Коментирайки в началото на есето си битуващите тези, разполагащи началото на родния ни нихилизъм в следосвобожденския период от развитието на страната ни, авторът стига до извода, че ,,тази така присъща ни черта се е оформила много по-рано: още в зората на българската държавност’‘. Тук е мястото да уточним, че темпорално изследването на автора се разпростира до падането на страната под османско владичество.

Като основополагаща предпоставка за появата на националния ни нихилизъм авторът определя етническата ни разнородност .Стъпвайки на ,,трите етнически пилона’‘ - траки, славяни и прабългари, както и на пъстрата палитра от допълнителни участници във формирането на генотипа и душевността ни, в лицето на перси, римляни, келти, гърци, хуни, печенеги, татари, османски турци, цигани, евреи, арменци, немци, руси и пр., авторът стига до извода, че тази пъстра етническа палитра, сама по себе си вече е предпоставка за разногласия, разединение, които от своя страна подготвят почвата за покълването на родния ни нихилизъм. В подкрепа на това твърдение е и изразеното недоумение на автора:,,Фактът, че подобна разнородност е успяла да породи единна държавност е изненадващ сам по себе си’‘. По-нататък в изложението си той мотивира този парадокс с ,,безизходността на онова кърваво време’‘ и заплахата от страна на могъщата по онова време Византия. Тук се налага един изключително важен извод: новосъздадената от траки, славяни и прабългари българска държава не е била плод на едно дълбоко вътрешно убеждение у създателите й, а резултат от външни причини - заплаха от могъщ съсед и реална опасност от физическо унищожение на последните.

В исторически аспект авторът откроява следните по-важни събития, които, според него, генерират националния ни нихилизъм, а именно: наложеното скоропостижно и с реки от кръв христианство; покварата на тогавашния държавен елит и духовенството; деструктивната ,,парадържавна’‘ роля на богомилството, както и абсолютната индиферентност и безразличие на отшелничеството спрямо държавните дела.И като резултат от всичко това, според него, се стига до напълно естествената развръзка - загубата на българската държавност: ,,Когато османският поробител стига пределите на България, такава страна на практика не съществува.Издигнали националния нихилизъм ако не в идеал, то поне в принцип на поведение, българските владетели са я накъсали на парчета, както се реже баница.’‘Тук следва да отбележа, че авторът поставя акцент върху една твърде съществена черта на родния ни нихилизъм, очертаваща неговата дълбочина и уникалност: става дума за екзистенциалния характер на българския нихилизъм. Защото ако европейският нихилизъм, ориентиран предимно към обезценката на ценностите, е като цяло метафизичен по своя характер, то българският му вариант е ориентиран към отрицание на целия материален свят, на съществуващото в цялост, което и предопределя екзистенциалния му характер. Авторът много точно и ясно проследява генезиса и еволюцията на българския нихилизъм по линия на екзистенциалното, привеждайки факти от историята ни: екстрената ситуация/ заплаха от Византия/, предизвикала образуването на държавата; разнородният етнически състав на участниците й; дуализмът, в резултат на съжителството на наложеното насила христианство, възприето външно, формално, с неизтлелите от съзнанието на предците ни езически артефакти; появата на богомилството и издигането на въпросния дуализъм в религиозна теория и практика/ или казано философски - до ранга на своеобразна ,,българска’‘ метафизика/; появата на отшелничеството и абсолютният отказ от света на материалното. В тази връзка, бихме могли да добавим и за споменатите от автора есхатологически/ от гр. есхатон, ,,изход’‘, ,,край’‘/ тенденции в обичаите и нравите на старите траки: напр., оплакването на новороденото и тържественото радостно изпращане на умрелия.

Следвайки отправения в началото на есето призив ,,да открием причини за гордост дори в недостатъците си’‘, на финала авторът ни представя един позитивен прочит на превърналия се, по думите му, в ,,национална религия’‘ нихилизъм. В подкрепа на тезата си за българския национален нихилизъм като градивен модел авторът цитира поета символист Кирил Христов, според когото докато лековерният, оптимистът е винаги измаменият, разочарованият, ,,то скептикът, песимистът е реалният човек’‘, разбирай - българинът е стъпил ,,здраво на земята’‘. Трезвият поглед върху нещата, според него, е причина както за липсата на шовинизъм у българите спрямо съседите, така и за трайния етнически мир в страната. Малко спорна е, поне според мен, тезата му, че благодарение на нихилизма и липсата на витална държавност, българите са останали в периферията на двете световни войни и са избегнали съдбовните грешки на ,,великите’‘: тъкмо в навечерието на ВСВ държавата ни е ,,по-витална’‘ от всякога, а патриотизмът и надеждите чрез войната да си възвърнем изконните земи в Добруджа и Македония - неоспорим факт. Спорна е и тезата на автора, че националният нихилизъм и липсата на великобългарски мераци са в основата на приемането ни в НАТО и ЕС: всички знаем, че приемането ни в последните е по геостратегически съображения, а демонстрираната от нас етническа толерантност и липсата на шовинизъм са само формалният повод.

 В едно обаче е прав авторът: сам по себе си, националният нихилизъм е една естествена преграда срещу националния егоизъм, ксенофобията, расизма и шовинизма. Доколкото обаче той се явява абсолютното отрицание на държавата и нацията, то по-скоро редукцията му в национален критицизъм би могла да изиграе ролята на оня градивен песимизъм, на оня градивен модел, който по примера на Ницшевия ,,класически песимизъм’‘, да подлага на критика овехтелите ценности и да съзижда и утврждава новите, адекватни на съвременните реалности, ценности. Така, напр., вместо да бленуваме за ,,България на три морета’‘/ сега имаме повече, бидейки част от ЕС/, по-добре е да се ориентираме към идеята как да сътворим една модерна, цивилизована и просперираща държава.

   

Другата публикация, привлякла вниманието ми, е: ,,Нихилизмът в съдбата на европейския хуманизъм през ХХ век(тези към проблема)""http:/grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=300. В нея е представен един философски прочит на нихилизма с акцент върху една негова фундаментална характеристика - амбивалентността, двойнствеността му. В какво се изразява тази амбивалентност? В духа на Ницшевата традиция, авторът стига до извода, че ,, той е роден от претенциите на разума за крайната истина за човека, но се разкрива като най-последователна и безкомпромисна критика на разума.’‘Иначе казано, призваният да даде едни логически основания на човека и света около него разум оставя последните без каквито и да е основания или, което е едно и също - оставя им Нищото като единственият възможен фундамент. Неслучайно още в началото на текста авторът ни представя своята ,,дяволска онтология’‘ чрез популярната в зората на демокрацията ни песен ,,Аз не съм комунист, аз не съм нихилист...аз съм просто човек’‘, където ,,аз се утвърждавам като такъв с нищото.’‘ Самото ,,аз не съм нихилист’‘ вече звучи абсурдно, доколкото хем отрича нихилизма, хем го и утвърждава чрез самото съждение-отрицание. Човекът не е надарен с живота си ,,законно’‘, ,,по правилата’‘, с предначертан за следване път, както животните, пояснява авторът. Тъкмо напротив: той е ,,захвърлен’‘, оставен да ,,прави себе си’‘ и света около себе си чрез всевъзможни често абсурдни проекти в лоното на необятния Произвол. Той е ,,осъден на свобода’‘, на него ,,всичко му е позволено’‘. На всичкото отгоре Произволът е приготвил и една солидна сметка за заплащане, доколкото всяка свобода, да не говорим за необятната, си има цена. ,,Произволът се заплаща - но тогава къде е неговата граница?’‘ - пита аврорът и предлага отговора на финала на изложението си:,,...границата всъщност е самото нищо - то конституира особения, самоцелен и самодостатъчен свят - света на културата.’‘

Нищото, бих добавил, конституира не само света на културата, но и битието в цялост като една самодостатъчност. Тук следва да поясня обаче, че нищото е външната, крайната граница на битието-Произвол. Вътре в себе си последното има свои собствени граници, изразяваща се в ,,играта на криеница’‘ между откриващия се Случай/ съществуващото, ,,ставането’‘, стихията, волята’‘/ и скриващия се Обичай/ същностите, смислите, значенията, разума/. Тъкмо в тази ,,игра’‘ Случаят и Обичаят взаимно се ограничават, гарантирайки по този начин целостта на битието-Произвол. Да, ,,тази игра постоянно изхвърля ставащите ненужни ,,играчки’‘, една от които е новоевропейския разум’‘, доколкото вживелият се в ролята на Месия и повсеместен господар Разум нарушава грубо основното правило на ,,играта’‘: да съ-пребивава с всичко, различно от него - волята, чувствата, вярата и др. Впрочем ,,играта’‘ изхвърля и други самозабравили се волунтаристични ,,играчки’‘ като нацизма и комунизма, напр., опитали се да погребат на свой ред разума. С други думи, ,,играта’‘ изхвърля всичко, опитващо се да унищожи светая-светих на битието - Различието и да се самообяви за ,,вся и всьо’‘. В този ред на мисли, грижата за различието е главната цел на ,,играта’‘, а неин организатор - Произволът, разбиран не традиционно като тотален безпорядък, а като висша организация на битието, даряваща съществуващото с широк спектър от възможности за о-съ-ществяване, ограничени от едно-единствено правило към участниците в ,,играта’‘ - строго съблюдаване и опазване на различието. Защото главният проблем на тези ,,играчки’‘ е стремежът им да асимилират всичко около себе си по свой образ и подобие и да заличат каквито и да е различия. Отказът им да съ-прбивават с Другото, Различното е всъщност отказ от самото съ-ществуване, в качеството му на пребиваване в заедност. Така те по естествен начин прекрачват границите на различимостта и се озовават преждевременно на територията на неразличимостта - нищото. Това е и солената цена, която те плащат на организатора-Произвол, заради неспазеното по-горе правило.

Да, нихилизмът вечно припознава себе си в тези непослушни ,,играчки’‘ като в огледало и тази повторяемост става банална в нашите очи, но не и в неговите собствени обаче. Защото ако ми бъде позволена една перифраза на Ницше, нихилизмът по-скоро би предпочел да направи нещо, за да може после да го отрече, отколкото да се откаже от отрицанието.

А че нихилизмът може не само да руши, но и да ,,прави’‘, за това припомня и самият автор, който съзира в амбивалентната му, съзидателно-разрушителна природа и прагматичен, позитивен, аспект, по подобие на предшественика си в есето по-горе. Това положение той прекрасно илюстрира чрез препратки към руския и към родния ни национален нихилизъм: ,,Дистанцията от ,,родното’‘, ,,близкото’‘ цели създаването на онзи национален образ, който би вградил българина и българското в Новото време, би го направил равностоен на другите европейски нации’‘. С други думи, отрицанието на статуквото/,,родното’‘, ,,близкото’‘, възприемани като част от болната, задъхваща се в края на 19в. Османска империя/ носи прагматичния, позитивен заряд, за който говори авторът.

С това краткият ми критичен преглед на някои от по-значимите, поне според мен , публикации по разглежданата тема приключи. Нека сега обобщя накратко казаното дотук.

И така, стана ясно, че за разлика от европейския нихилизъм, който възниква в зората на Новото време в края на 17в., то появата на българският нихилизъм съвпада с появата на българската държава през 7в. Тук може би някои ще кажат: след като родният ни нихилизъм значително предшества европейския, не би ли било по-правилно названието на публикацията ти да бъде обърнато, а именно:,,Европейският нихилизъм, в светлината на българския си събрат’‘? В случая като аргумент в тази посока биха могли да се прибавят широкият отзвук и мощната вълна от последователи в Европа на първите български ,,нихилисти’‘ - богомилите. Без съмнение, неформално, като съдържание, родният ни нихилизъм предшества европейския. Доколкото обаче и названието ,,нихилизъм’‘, и културно-философската му обосновка принадлежат на Европа, това ми даде основание да анализирам родния ни нихилизъм през призмата на европейския. Решението ми е продиктувано и от географските дадености - като част от същата тази Европа, напълно естествено е да се проследи как се вписваме в нея, по линия на нихилистическата традиция. В кръга на шегата ми хрумна, че може би пък е по-добре да отдадем преднина на европейския нихилизъм пред българския му събрат - все ние ли ще оглавяваме класациите по негативизъм?

Другата отлика между двата феномена е в това, че ако европейския нихилизъм се задвижва от строгата метафизика на Новото време, в лицето на рационализма на Декарт и либерализма на Лок, то двигател на българския нихилизъм се явява дуалистичната рационално-мистична религиозна доктрина на богомилството.

Следващата отлика е в това, че за разлика от европейския нихилизъм, който сериозно разтърсва Европа във висшата си ,,нацистка’‘ фаза, но не съумява, за щастие, да погребе континента, то в резултат на родния ни нихилизъм, за жалост, България престава да съществува като държава за дълъг период от време.

Четвъртата, най-съществена отлика помежду им е във факта, че докато европейският нихилизъм е в преобладаващата си част метафизичен, ориентиран към ценностите, то българският му вариант е определено екзистенциален, радикален по своя характер.

Кое е общото помежду им: и двата са провокирани от диктата на христианството и църквата и се явяват ответна реакция на последните; и двата са амбивалентни и като съдържание, и по линия на съзидателно-разрушителните си функции. Тук може би следва да се уточни, че ако при европейския нихилизъм амбивалентността се дължи на двойствената роля на разума като критик на нихилизма и критик на самия себе си, то при нашия нихилизъм амбивалентността е обусловена от рационално-мистичната природа на богомилството.

Интерес представлява и фактът, че метафизичният в епохата на Новото време европейски нихилизъм впоследствие, та и до наши дни, все повече и повече придобива екзистенциални измерения, доближавайки се по този начин до родния ни нихилизъм. Нужно е да направим следното уточнение обаче: тази ,,екзистенциалност’‘ или заплаха, или страх от тотално унищожение, ако щете, провокирани от месианската роля на глобализма и неолиберализма и тероризма като техен контрапункт, е в латентен вид, тя е под формата на потенция, докато родната ни екзистенциалност има своите конкретни измерения: реалният страх за оцеляването, за утрешният ден, поради невъзможност да разполагаш с най-належащите си потребности за съществуване , тук е всекидневие.

Изяснихме също така, че експанзията на глобализма и неолиберализма провокира не само тероризма и радикалния ислям, но и национализма в Европа, Русия и у нас. В резултат дилемата национализъм, патриотизъм - глобализъм, национален нихилизъм придобива ролята на едно трайно, болезнено противопоставяне в средите на обществото ни. Вече споделих позицията си по дилемата, но нека да я повторя: глобализмът има смисъл само като грижа за спокойствието и благоденствието на съществуващото в цялост; неолиберализмът не следва да забравя, че свобода, лишена от граници, се изражда в своеволие и проклятие; следвайки Хънтингтън, считам за най-полезно преосмислянето на неолиберализма като уникален западен модел за развитие, готов за диалог със своите културно-политически алтернативи; родните ни национализъм и широко прокламираният псевдопатриотизъм не само че не са ползотворни, но са и опасни за страната, доколкото са базирани на популизма и етноцентризма/ ,,кръвта и почвата’‘/ и чрез антималцинственото си говорене и действие се явяват заплаха за етническия мир в страната, а чрез вторачването си в изкривената ни до красива приказка история и загърбването на настоящето и бъдещето окончателно придобиват формата на нихилизъм; в същото време високо ценя искреното родолюбие, изразяващо се в неафишираното чувство на любов и привързаност към родния край, родния дом, чувството на съпричастност към проблемите и перспективите за развитие на страната; не споделям тезата на глобализма за нацията и родината като предразсъдък и отживелица, доколкото националната идентичност е част от цялостната ни личностна идентичност; алтернативата на националния нихилизъм съзирам в националния критицизъм и градивния песимизъм, изразяващ се в загърбване на овехтели, неактуални ценности и утвърждаването на нови, съзидателни алтернативи.

-----------------------------

Ползвана литература:

Фр. Ницше, ,,Воля за власт"";
Фр. Ницше, ,,Тъй рече Заратустра"",
М. Хайдеггер, ,,Европейский нигилизм"";
М. Хайдегер, ,,Същности"";
Ж. П. Сартр, ,,Екзистенциализмът е хуманизъм"";
Е. Хусерл, ,,Кризата на европейските науки и трансценденталната философия""
С. Хънтингтън, ,,Сблъсъкът на цивилизациите и новият световен ред;

 

 



Гласувай:
17



1. mt46 - Поздрав!...
25.10.2014 14:20
Има разлика между национализъм, нацизъм и патриотизъм... Родолюбието и народолюбието са исконни, естествени ценности... Патриотизмът е характерен за народите на всяка държава /САЩ, Русия, Германия, Англия, Гърция, Турция и т. н./
цитирай
2. lion1234 - Разбира се,
25.10.2014 17:10
че има разлика. Неслучайно разграничих искрените родолюбци от ,,патриота'' на Ботев, от ,,патриотите'' по изборите и от бръснатите глави.
Поздрави и на теб!
цитирай
3. katan - Здравей, приятелю!
22.11.2014 11:42
Прочетох целия ти научен труд /и в двата постинга/, за който отново те поздравявам.
Нови алтернативи - може би, но ценностите от векове не може и не бива да забравяме, защото те нямат алтернатива.
Няма да пиша коментар след поздрава, за да не принизявам и "приземявам" написаното от теб.
ПОЗДРАВИ!
цитирай
4. lion1234 - Привет, скъпа дружке!
22.11.2014 13:16
Да, вековните, изконни бих казал, ценности като език, вяра, родолюбие, културно наследство не бива да бъдат забравяни. Редом с тях обаче има и някои специфични ценности, актуални за дадена епоха, които с течение на времето губят своята актуалност и подлежат на преоценка: неслучайно дадох примера с ,,България на три морета''. Представи си, напр., да грабнем днес пушките и да тръгнем да освобождаваме българите от Западните покрайнини, от Македония, от Беломорска Тракия, от Добруджа и Бесарабия, за да осъществим възрожденския идеал за обединение на всички територии, населявани от българи?! Ето това имах предвид, когато споделих, че някои, изгубили актуалност, ценности подлежат на преоценка.
Поздрави и успешен ден и на теб!
цитирай
5. katan - :)))))
22.11.2014 18:57
Не това имах предвид, приятелю - в наше време с пушки да отстояваме и осъществяваме идеалите си.
Имах предвид 10-те Божи заповеди, ако не всички, то поне най-важните - вярвай в Бога, уважавай и обичай родителите си, не кради, не лъжи, не убивай, не пожелавай нищо на ближния си /вкл. и жена му:)/.
Нови алтернативи, може би.
Хубава вечер!
цитирай
6. lion1234 - 10-те божи заповеди...
23.11.2014 11:06
са тъкмо онези изконни, непреходни ценности, които се явяват фундаментът на достойното и смислено човешко съществуване. И обратно - всяка тяхна алтернатива бележи катастрофата, на която сме свидетели.
Усмихнат ден, Катя!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lion1234
Категория: Други
Прочетен: 1511647
Постинги: 169
Коментари: 2907
Гласове: 25304
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031