,,Какво ще ни дадеш историйо от пожълтелите си страници?"" - тревожно пита Вапцаров в едноименното си стихотворение. Какво наистина ни дава историята? Какъв е нейният смисъл? Латинската поговорка гласи: историята е учителка на живота. Безспорно нейните уроци са твърде показателни. Небезизвестният Хегел обаче с тъжна ирония заключава: ,,Историята ни учи, че не се учим от нея."" След като не се учим от нея, не поставяме ли под въпрос съществуването й? Каква е ползата от нея? Нещо повече, битува тезата за вредата от нея: чоплейки стари рани, ние окончателно загърбваме толерантността и започваме да робуваме на национализма,шовинизма и ксенофобията. Други пък загрижено ни напомнят, че бидейки прекалено надвесени над историята, за нас остава закрит хоризонтът на бъдещето.          Може би преди да питаме какво получаваме от историята трябва да се запитаме ние какво й даваме, как въобще се отнасяме към нея. В този ред на мисли, ако третираме историята като ,,подръчен материал"",който да ползваме съобразно конюнктурата и интересите си, доникъде няма да стигнем.Миналото/ станалото/ можеш да го въртиш и сучиш,както намериш за добре. И така ако за едни историята се окаже изгодна,то за други тя неминуемо ще бъде в ущърб. Бепристрастността при изследването и анализа на историческите събития често си остава добро пожелание.
Ако разширим темпоралните граници и възприемем историята като факт /минало/, актуалност /настояще/ и прогноза /бъдеще/, тогава ще съзрем истинската й ценност. Само така би се изпълнила със съдържание гореспоменатата латинска поговорка,защото историята може да бъде учителка на живота едва когато бъде съотнесена към настоящето и бъдещето. За такъв един поглед обаче следва да се откажем да вървим по линията ,, полза - вреда"", да напуснем пределите на самата история като позитивна наука и да се озовем в сферата на онтологията, за да я видим вече през призмата на битието.
Задачата сега е да се проследи как се отнася историята към битието. В какви отношения встъпват тези два феномена? Тук чудесна работа ще ми свърши фундаменталният онтолог М.Хайдегер. В основния си труд ,,Битие и време"" / най-сетне публикуван и у нас! / авторът заключава,че битието е ,,исторично"", че смисълът му се корени в неговата временност. Ясно се вижда, че ,,исторично"" в случая е сноним на ,,временно"". Неслучайно правя уточнението, тъй като този странен мислител ползва още по-странен език. За да илюстрирам това, ще отворя една скоба: според него не ние говорим даден език, а езикът говори чрез нас. Самият език пък той определя като ,, дом на битието"". Тъкмо тази трактовка ме заинтригува: все ми се струва, че не езикът, а историята е домът на битието. Защо? По-горе стана ясно,че историята битието имат един общ, твърде важен признак - времето. Кое тогава ги различава? Историята е разположена в миналото, а битието...? Къде е то? И въобще дали то е? Хайдегер напомня, че битието добре комуникира с миналото и с бъдещето, но с настоящето нещата куцат, още повече,че Кант строго го предупреждава: ,, Битието не е реален предикат."" С други думи, то не реално определено, не е действително съществуващо. Да, битието не е действителност, то е възможност пред съществуващото за появата и разгръщането на неговите ,,какво""/същност/ и ,,как""/съществуване/.
Сега се връщаме кък триадата битие-история-език. Езикът назовава битието, дава му име, смисъл, значение. Той се ,,грижи"" за същността на съществуващото / за неговото ,,какво""/. По този начин езикът формално конституира битието. В тази си основна функция спрямо битието езикът е не дом, а по-скоро ЛИК на битието / дава му име,форма,вид /. Е, разбира се, ако си представим езика като място, обитавано от думи и значения, бихме могли да го възприемем като дом, но в този дом, повтарям, битието
присъства чисто формално - чрез своите думи, смисли и значения, т.е. откъм същността си, не и откъм съществуването / битието е синтеза между същност и съществуване/. Неформално, истински, откъм существуването битието присъства точно в ИСТОРИЯТА. Тя е тази, която му дава неформалната,истинската конституция. Затова считам, тъкмо историята е домът на битието. Тя приютява съществуващото и то не временно а за вечни времена: например датата 9 май 1945 е не само факт от миналото, но и факт от вечността / колкото и години да минат, датата си остава вечно/.
Някой предвидливо ще се досети и ще попита :  ,,Ти добре разсъждаваш върху историята,но забравяш,че тя борави с езика. Може ли да има история без език?!"" На този въпрос ще отговоря с въпрос - щеше ли да съществува датата 9 май 1945, ако не беше именувана по този начин? В своя онтологичен смисъл историята може спокойно да се размине без езика. Друг е въпросът, че като позитивна наука тя е немислима без последния.
Моята скромна задача бе да покажа в какво аз виждам ценността на историята, разгледана в един по-широк план. Дали направените тук изводи и заключения биха могли в една или друга степен да комуникират с историята като частна наука, ще кажат самите историци.

ако се замислиш от тук тръгват много пътища, дори тези език/ческите.
дали не споделяме и онази нищета на историцизма на Попър, преекспонирана като бедността на Прудон.
исторически фактологията е субективна и изложените в древни свидетелства, артефакти и анали, са достигнали до нас твърдения, пресяти през политическия еволюционен или егоцентричен интерес на епохалните лидери към онзи момент.
май отдавна е трябвало да се откажем от митичното преклонение пред древните. общо взето историцизма на вековното наследство е плод на войнолюбиви властимеещи люде от някога та до наши дни.
може да си учуден, но започвам да не вярвам чак толкова, че историята е позитивна наука. как смяташ? дали критериите за ценности не се променят през времето както всичко останало? ;))

Ако ми позволиш един езиков каламбур, бих заключил: позитивната наука история често ни демонстрира, че никак не е позитивна!
Така, че въобще не се учудвам, Северче!
Поздрави!