Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.10.2014 19:05 - Българският нихилизъм в светлината на европейския си събрат
Автор: lion1234 Категория: Други   
Прочетен: 6004 Коментари: 4 Гласове:
6

Последна промяна: 25.10.2014 12:17


 

 

ВСТЪПИТЕЛНИ СЛОВА

 

Темата за родния ни нихилизъм пряко или косвено е била и е обект на непрестанни дискусии в публичното пространство. Защо се връщам към нея тогава, ще попитате? Може би в случая съм окуражен от максимата на Достоевски, че няма стара тема, по която да не може да се каже нещо ново? Да, без съмнение, това е така и по-нататък в изложението си ще се опитам да демонстрирам това. Не само този обаче е подтикът ми да се върна към въпросната тема. Дълбоко в себе си и аз, като мнозина от вас, не преставам да търся отговора на едно упорито, тревожно и натрапчиво питане, а именно: как се стигна дотам, че да оглавяваме всички класации по негативизъм, как понятието ,,българско’‘ се превърна в синоним на негативното в най-общ смисъл.

Иначе казано, изправен съм пред нелеката задача да откроя и анализирам основните, ключови причини, довели до тревожната ни родна нихилистическа перспектива. Tрудността, от една страна, идва от факта, че като всяко понятие и понятието ,,български нихилизъм’‘ се явява едно широко обобщение, а с обобщенията, както знаем, следва много да се внимава. Така, напр., да поставиш ,,всичко българско’‘ в графата ,,нихилистично ориентирано’‘ би било не само неточно, но и несправедливо. В този ред на мисли, спрямо разглежданото понятие ще си позволя ограничението ,,преобладаваща тенденция’‘. От друга страна, когато се анализира широко дискутирана тема, е желателно анализиращият предварително да се запознае ако не с голяма част от наличната вече информация, то поне с най-съществената част от нея, за да не изпадне в досадни повторения. Нещо повече, само на базата на предварителното запознаване анализиращият би могъл както да преосмисли творчески наличното, така и да запълни евентуалните празноти по разглежданата тема. Не на последно място, като стана дума за творческия прочит, добре е анализиращият внимателно да прецени кое от наличната информация заслужава внимание и кое не, защото при евентуалното тотално отхвърляне на вече наличното, той рискува да попадне в аналогична на разглежданата от него нихилистическа перспектива и така от субект да се превърне в обект на последната.

Кратката ми екскурзия сред изложените публикации по темата налага следните по-важни заключения: прави впечатление, че в по-голямата част от публикациите явлението ,,български нихилизъм’‘ е редуцирано до понятието ,,национален нихилизъм’‘, т.е. до отрицание на националната самоидентичност, с което предварително се затваря пътя към по-обстойното и задълбочено анализиране на българския нихилизъм, в качеството му на цялостен светоглед; от друга страна, родния ни нихилизъм бива разглеждан изолирано от европейската нихилистическа перспектива - не, че липсват препратки към европейската практика в това направление, но просто липсва пълната картина на европейския нихилизъм, с която да бъде съотнесен родния ни нихилизъм като неотменна част от европейския пейзаж; когато се анализират причините за появата на българския нихилизъм, обикновено се набляга на историческите, етно-религиозните и социално- психологическите/ народопсихологическите/ компоненти, като същевременно се игнорират философските корени на родния ни нихилизъм, които, по мое мнение, се явяват изначалните препоставки не само за българския нихилизъм, но и за нихилизма въобще като феномен. Дори само фактът, че нищото, родителят на негацията, отрицанието, нихилизма като цяло, се противопоставя не на историята, социологията, психологията, етноса или религията, а на битието, е недвусмислен знак за необходимостта от един задълбочен философски прочит на разглежданата от нас тема. Тъй като в случая ,,философски’‘ звучи твърде обширно, обтекаемо, бих желал да конкретизирам, че в своя анализ ще се огранича с опита си, базиран в рамките на любимия ми ,,квадрат’‘, включващ ,,философията на живота’‘, трансценденталната феноменология, фундаменталната онтология и екзистенциализма.

Тъкмо набелязаните по-горе празноти ще се постарая да запълня в по-нататъшното си изложение. Преди да пристъпя към анализа на българския нихилизъм обаче, няма как да не хвърля предварително светлина върху самия нихилизъм, както и върху неговия събрат - европейския нихилизъм. Едновременно с това ще представя и своя критичен анализ на някои от вече битуващите интерпретации по темата.

 

 

СЪЩНОСТ НА НИХИЛИЗМА

 

Както е известно, думата ,,нихилизъм’‘ произлиза от латинската дума ,,nihil’‘, която в превод означава ,,нищо’‘. Оттук следва, че за да разкрием същността на нихилизма, ние трябва да разкрием същността на нищото, в качеството му на негов родител. Тук обаче се натъкваме на една сериозна трудност: как да определиш същността на нищото, след като в него липсва каквото и да е съдържание? Дори самото питане:,,Какво е нищото?’‘ вече само по себе си звучи абсурдно, доколкото то не е, липсва му битиен статус. А дали наистина е лишено изцяло от битиен статус, след като ние говорим, пишем, мислим за него. Така, напр., на въпроса ,,Какво правиш?’‘ отговорът често е - ,,Нищо.’‘ По същия начин на въпроса ,,За какво си мислиш?’‘ получаваме краткото - ,,За нищо.’‘ Иначе казано, когато говорим или мислим за нищото, ние сякаш го полагаме като нещо налично, придавайки му по този начин едва ли не битиен статус, който по презумпция му е отказан от Н.В. Логиката, която отдавна е постановила, че празното откъм съдържание нищо, тази пустота, не съществува. Да, но ето, че езикът е на друго мнение: там несъществуващото нищо присъства чрез дума, определена от граматиката като съществително/ ах, каква ирония: несъществуващото нищо е определено като съществително!/, което на всичкото отгоре има,притежава род и число.

Тук вече наистина настъпва пълна бъркотия, относно битийния статус на нищото, доколкото то хем не съществува, хем едновременно с това присъства по някакъв начин/ напр., в езика, а макар и неясно, забулено, доколкото е абсолютната неразличимост, нищото изниква и в съзнанието ни, в представите ни като някаква празнота, пустота, а често и бива възприемано от нас като отсъствие... на нещо/.Може би тъкмо езиковият опит хвърля известна светлина, относно мъглявия битиен статус на нищото: оказва се, че екзистенциално нищото се ,,проявява’‘, присъства като отрицание/ съждението-отрицание ,,Ябълката не е зеленчук’‘ е факт/, а есенциално - като пустота, празнота.

След като същността на нищото е пустота, празнота, то тогава каква е същността на нихилизма? Същността на нихилизма е отрицанието и онищостяването, изпразването от съдържание, лишаването от смисъл. Нихилизмът е нищото в действие, едно от най-ярките сред множеството му ,,лица’‘. Именно чрез нихилизма нищото присъства в тукашния ни свят най-осезаемо. Доколкото е процес на отрицание, на онищостяване, задвижен от същата онази Логика, която уж го лишава от битиен статус, пита се: кое подлежи на отрицание и онищостяване? Най-сериозният спец по темата, Ницше, дава следния кратък отговор в един от фрагментите на своята ,,Воля за власт’‘:,,Какво значи нихилизъм? - Значи, че върховните ценности се обезценяват. Пропада целта. Пропада и отговора на въпроса ,,За какво?’‘. Тук следва да поясним, че понятието ,,върховни ценности’‘ включва всички идеали, ценности като религия, вяра, Бог, наука, изкуство, морал, култура, т.е. целият свят на свръхсетивното, призван да осмисли и да даде истината за съществуващото в цялост. И тъй като във философията последният бива наричан метафизика, то на практика нихилизмът се явява онищостяване и лишаване от смисъл както на метафизиката, така и на ,,подопечното’‘ й съществуващо в цялост. Иначе казано, чрез заложената вътре в самия нихилизъм като процес ,,логика’‘, всъщност Ницше подготвя погребението на грохналата вече над двувековна западноевропейска метафизика/ фрагментът е писан през 1887-88г/.

Е, добре, метафизиката е обезценена, съществуващото в цялост е лишено от смисъл, от цел - и какво от това? Какво му пречи на едно общество, народ, нация, а и на целокупното човечество да продължава да си съществува? Нима е нужно на всяка цена да търсим смисъл, цел, дори и там, където последните липсват? Ето, Шопенхауер, напр., родоначалникът на песимизма/ по-големия брат на нихилизма/, който определя нашия тукашен свят като ,,най-лошият от всички възможни’‘, изживява живота си гладко и спокойно, без излишни драми и трагедии.

Причината да търсим навсякъде и във всичко смисъл, цел е в самата природа на Волята, която, по думите на Ницше, по-скоро би пожелала нищото, отколкото въобще да не желае. Фактът, че тя е винаги воля за нещо, я заставя да търси една или друга цел, към която да се насочи, за да удовлетвори поредното си желание. Тук е мястото да напомня, че наистина животът на Шопенхауер минава безоблачно, но факт е, че в късния период на творчеството си той прави завой и прегръща крайно недолюбвания от ученика му Ницше европейски морал, призван да надене юзди на вечно ненаситната в желанията си Воля.

Ще ми се да допълня Ницшевата волунтаристична обосновка на целеполагането с още една - онтологическа, за да стане още по-ясна логиката на последното, а оттам и на предпоставките за появата на разглеждания от нас нихилизъм. Причината да търсим смисъл, цел навсякъде и във всичко е провокирана най-вече от двойнствения характер на самото Битие-Произвол като единство на екзистенциалния Случай/ открития, ,,тукашен’‘ свят на ставащото, явяващото се, с-лучващото се, ,,срещата’‘/ и есенциалния Обичай/ скрития, ,,стаен’‘ свят на същностите, на ,,ейдоса’‘, на ,,първообраза’‘ на нещата/. За да продобием бегла представа за това най-неясно нещо, наречено ,,битие’‘, ще приведа следния пример: представете си как на улицата някакъв минувач намира монета, лежаща с лицевата си страна отгоре. Приемаме условно, че тази лицева страна е Случаят, а опаката - Обичаят. Когато минувачът вземе тази монета от земята, с намерението да я обърне, за да види как изглежда от другата страна, още при самото й обръщане тя изведнъж...изчезва, изпарява се, няма я вече. Така той остава с впечатлението, че монетата има само една страна - видимата, лицевата. В същото време обаче в него се поражда известно безпокойство, прерастващо постепенно в оня Киркегоров първичен/ чист/ страх от възможността един ден и при него да се ,,обърнат’‘ нещата и току-виж... да изчезне, подобно на монетата. Така нашият клет минувач, а с него и неговата общност, и сънародниците му, и човечеството в цялост се изправят пред тревожното питане:,,Как ще продължавам да живея с този страх, как ще живея с тази несигурност?’‘ И тук вече на ред идва трескавото търсене на спасителния смисъл, на спасителното целеполагане, изкристализирало в познатата ни формула: няма нищо случайно, разбирай, всичко има смисъл, никой не е изоставен, захвърлен просто ей така в ръцете на Произвола. Хегел ще нагизди на свой ред тази формула с философски одежди и ще я представи пред публиката с известната си въртележка: ,,Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително’‘.

Тъкмо оня първичен страх и несигурността за утрешния ден раждат идеята за Бога, религиите, вярванията, легендите, митовете. В борбата с коварния страх се включват още моралът, етиката, логиката /науката/, културата, изкуството, за да оформят споменатата вече по-горе свръхсетивност, наречена ,,метафизика’‘, призвана да разсее всякакви страхове и съмнения за произволност, случайност и безсмислие на света и да представи истината за съществуващото в цялост.

Тук сякаш нещата вече си идват на мястото и, ако използвам приведената по-горе метафора с монетата, бих обобщил: липсващата опака страна на монетата е заместена успешно от метафизиката. Така и двете страни на монетата - лицевата/ съществуващото в цялост/ и опаката/ неговата истина, метафизиката/ - са вече факт.

Целият този идиличен душевен уют обаче продължава до момента, в който европейското общество като цяло сваля розовите очила и осъзнава горчивата истина, че от негов пръв помощник стъкмената от него метафизика се превръща в непосилно бреме. Кога настъпва този момент и какви са последиците от този поврат ще стане ясно в следващата част на настоящото изложение.

 

ЕВРОПЕЙСКИЯТ НИХИЛИЗЪМ КАТО ИСТОРИЯ И СЪДБА НА ЗАПАДА

 

Анализирайки Ницшевите тези по разглеждания феномен, в едноименния си труд ,,Европейският нихилизъм’‘ М. Хайдегер прави следното важно разяснение:,,Ницше говори за ,,европейския нихилизъм’‘... названието ,,европейски’‘ тук има историческо значение, равносилно на ,,западен’‘, в смисъл - на история на Запада. Названието ,,нихилизъм’‘ се употребява от Ницше относно едно ново, за пръв път забелязано от него самия историческо движение, пронизващо предшестващите векове и даващо своя отпечатък върху наближаващото ново столетие/ има се предвид 20в., б.а./, чиято есенция той свежда до краткия тезис:,,Бог умря.’‘... Нихилизмът е оня исторически процес, в хода на който ,,свръхчувственото’‘ в господствуващата си висота се оказва така разклатено и нищожно, че довежда самото съществуващо да загуба на своята ценност и смисъл. Нихилизмът се явява самата история на съществуващото, в която бавно, но неудържимо на преден план излиза смъртта на христианския бог’‘.Авторът прави уговорката, че не е изключено в този Бог още дълго време да вярват и да считат света Му за ,,действителен’‘, ,,действащ’‘ и ,,определящ’‘, но сравнява това обстоятелство с идващата от угаснала преди хилядолетия звезда светлина, която се оказва една чиста ,,видимост’‘.

Приведеният по-горе цитат разсейва илюзиите за нихилизма, разбиран като определена теза с еди-какви си представители или пък като някакъв отделен исторически факт сред множеството други, подлежащ на историографическо описание. Напротив, заключава Хайдегер, за Ницше той е онова ,,дълговечно събитие’‘, обуславящо края на истината за съществуващото в цялост, т.е. на метафизиката.

С оглед на гореизложеното, не бихме могли да приведем някакви точни темпорални граници на европейския нихилизъм, но опирайки се на споделеното от Ницше в един от фрагментите му, включен в споменатата вече ,,Воля за власт’‘, бихме могли да заключим, че той възниква в периода на Новото време, и по-конкретно - в края на 17-ти век, като продължава до 60-70г. на 19в, т.е. до края на епохата, определяна като Ново време. Това е период, в който Просвещението, либерализмът на Лок като философска и политическа доктрина, новата по онова време наука ,,психология’‘, плод на Британските емпирици/ Лок, Бъркли, Юм/, пръкналият се по-късно в средата на 19в. позитивизъм на Конт, редом с новоизлюпения комунизъм на Маркс са вече факт. Факт е и гръбнакът, фундаментът на цялата бъдеща новоевропейска метафизика - рационализмът на Декарт, положил в центъра на мирозданието Човека/ с главно ,,ч’‘/ като разумно, мислещо същество, като subiectum/ лат./, т.е.,,подлежащото’‘, ,,лежащото в основата’‘. Човекът е новият бог, призван да замести лежащия на смъртния одър христиански Бог и освободил се от оковите на христианските догми да решава сам съдбините си. Той е този, в чийто ръце вече са земните дела, той е този, който сам набелязва целите и ценностите си, той е най-накрая този, който следва да представи истината за съществуващото в цялост чрез своята новоевропейска метафизика.

Преди да пристъпи към действие обаче новоевропеецът първо следва да осъществи преоценка на всички досегашни христиански ценности. Доколкото разполага с необятна власт, той няма как да не преосмисли същността на последната. Не на последно място, в качеството си на главно действащо лице, той е длъжен да отговори на въпроса дали е в състояние да се изправи пред предизвикателствата на Новото време. Тъкмо върху тези въпроси заостря вниманието си Ницше, анализирайки европейския нихилизъм.

Неслучайно, коментирайки Ницшевата метафизика, Хайдегер от своя страна, маркира следните пет главни рубрики, а именно: нихилизъм, преоценка на ценностите, воля за власт, свръхчовек, вечното възвръщане на едното и същото. Измежду тях ключова роля той отрежда на волята за власт като есенция и център на цялата Ницшева философия. Тя е и висшата ценност за автора на ,,Заратустра’‘, която пронизва и осмисля както преоценката на ценностите, така и свръхчовека, и вечното възвръщане, и съществуващото в цялост, т.е. ,,ставането’‘, съгласно неговата терминология. И за да не изпаднем в недоразумение и погрешно тълкуване, нека припомним, че тук волята за власт няма нищо общо с жаждата за политическа власт, нито с едностранчивото практическо помагало за начинаещи политици на Макиавели. По скоро тя е всеобщ принцип на организация, както на съществуващото в цялост, така и на свръхчовека, в частност, който се изразява в една автокраеция, в едно себепреодоляване и себевъзпроизвеждане по ,,възходящата линия’‘. Ненапразно Заратустра споделя, че ,,човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.’‘ Тук е мястото да споменем, че за пръв път в западноевропейската история Ницше предлага едно задълбочено, дълбокомислено и позитивно определение на иначе презираната през вековете власт, чийто акцент се явява най-вече себепреодоляването, а не господството над другите.

По-нататък в своето изложение Хайдегер заостря вниманието си върху представените от Ницще три форми на нихилизма като психологическо състояние: първата форма на нихилизма се явява усещането за самоизмама, породена от търсенето на ,,смисъл’‘ там, където той отсъства/ напр., вярвал си в някакъв идеал за всеобщо щастие и хармония или си отдал всичките си сили в името на някаква благородна кауза, които впоследствие се оказват химера/; втората форма е свързана с представата за света около нас като за някакво систематизирано единство, за някаква висша организация, неотменна част от която си ти самият/ казваш си:,,Всеобщото благо изисква себеотдаване на единичното’‘/, но като се огледаш наоколо, разбираш, че въпросното единство е една фикция, че всеки се спасява поединично, че няма никакво Цяло, а океан от воли, целеустремени в преследване на поредното си желание; третата, последна и най-мъчителна, форма се изразява в разочарование и присъда над измамния тукашен свят на съществуващото и изобретяването на един нов, отвъден, истински свят, който на свой ред бива отхвърлен от момента, в който разбираме, че същият е просто една наша измишльотина, целяща да задоволи психологическите ни потребности. В резултат отчаяният нихилист налага пълна и окончателна забрана върху истинския, метафизичен свят и волю-неволю признава непоносимия тукашен свят на съществуващото за единствената реалност.

Тук следва да припомня, че описаните по-горе три форми на нихилизма като психологическо състояние са и лично преживяване, лична съдба, бих казал, на самия Ницше. Те, и особено последната форма, обясняват радикалния завой на автора, изразяващ се в категоричното отхвърляне на всевъзможни отвъдни светове, на каквато и да е метафизика и ориентацията му само и единствено върху ,,ставането’‘, т.е. върху тукашния свят на съществуващото, в качеството му на воля за власт. Съумява ли обаче той да скъса окончателно с метафизиката и с нихилизма като негова ,,логическа’‘ перспектива? Това се пита и самият Хайдегер и стига до извода, че въпреки смелите заявки, Ницше остава в руслото на ,,завършения нихилизъм’‘ и изтощената до краен предел традиционна метафизика. Причината за това, според автора, се коренят във факта, че Ницше осъзнава нихилизма като съдбовен етап в историческото развитие на Запада, но оставя без коментар въпроса за същността на Нищото. Той прекрасно разбира нихилизма, допълва Хайдегер, защото самият той разсъждава нихилистически - като последователен, класически нихилист. От друга страна, фактът, че в анализа си на нихилизма Ницше поставя акцент върху нищожността, обезценката/ а не върху Нищото/, които съдържат в себе си оценъчен, ценностен елемент, е ярко доказателство, че той се движи в рамките на традиционната метафизика, ориентирана най-вече към ценностите. Подобно на последната, Ницше не е в състояние да различи битието от съществуващото, а е склонен да поставя знак за равенство помежду им, което е още едно доказателство, че той плува във водите на традиционната метафизика, нищо че центърът й вече не са христианските ценности, а волята за власт - новата висша ценност.

Без съмнение, Ницше не съумява да преодолее окончателно нито нихилизма, нито метафизиката, но не толкова заради това, че разсъждава метафизически, а не онтологически, както счита Хайдегер, а поради простата причина, че и двата феномена - метафизиката/ свръхсетивното/ и нихилизмът/отрицанието, онищостяването/ са неотменна част от битието, от неговата двойнствена природа, изразяваща се в едно ,,какво и как’‘, насочено към...нищото. Ние не сме в състояние да променим битийната подредба, ние просто можем да се постараем да я овладеем, овладявайки първо себе си, естествено. Ето един прост пример: главата ви се пръска от мисли/ ,,метафизиката’‘ е дошла в повече/ и вие решавате да се разтоварите било със спорт, риболов или дейности от бита. Или пък обратното: писнало ви е от битови проблеми/ всекидневието е ,,натежало""/ и решавате да послушате любима музика, да гледате интересен филм или да отидете на театър. Случва се/ добре, че е рядко/ да ви налегнат мисли за смъртта, но ето че изведнъж ви хрумва онази дяволска мисъл, споделена от Ницше във ,,Весела наука’‘: ами ако някой ми бе предложил да изживея отново живота си с всичките му нещастия и страдания, дали бих се съгласил? Тогава ти идва наум, че смъртта не е най-страшното наказание, а нова...възможност. Тъкмо това имам предвид под ,,овладяване’‘ на битието, т.е. да балансираме възможностите, които то самото ни предоставя. Точно тази стъпка предприема и Ницше чрез своята ,,властова’‘ метафизика, даже отива и по-далеч: чрез своя естетически проект той отдава превес на ,,поета’‘ над ,,мислителя’‘, на ,,звуците, формите и багрите’‘ над понятията, съжденията и умозаключенията.

Впрочем и самият Хайдегер не съумява да се пребори с метафизиката и в късния период на творчеството си завива от фундаменталната онтология към ,,поезията’‘, оставяйки метафизиката ,,на самата себе си’‘.

Ницше ни представя двувековната история на европейския нихилизъм от края на 17-ти до края на 19-ти век, допълвайки, че въпросният период предопределя съдбата на наближаващия 20-ти век, очертаващ се като една изключително нова епоха в историята на човечеството. Нека припомним ключовите моменти на нихилистическата перспектива през изминалия 20-ти век до наши дни, за да оформим окончателно картината на европейския нихилизъм.

Следвайки Ницшевата схема на нихилизма, представена в неговите ,,Главни симптоми на песимизма’‘/ виж постингa ,,Две концепции за нихилизма’‘/, смело можем да заключим, че всъщност описаният по-горе от него двувековен период от историята на европейския нихилизъм напълно съответства с първите три фази на последния - ,,яснотата’‘, ,,неяснотата’‘ и ,,трите велики афекта’‘, които той определя като ,,романтически песимизъм’‘.

В този ред на мисли, същинският нихилизъм, според автора, настъпва едва в последната четвърта фаза, определена от него като период на ,,катастрофата’‘, на действието. Тъкмо действието е разграничителната линия между нихилизма и подготвителния му период - песимизма. И този същински нихилизъм, тази катастрофа се развихрят с цялата си мощ именно през изминалия 20-ти век чрез двете опустошителни световни войни, първата от които погребва феодализма и аристократичните ценности, а втората - нацизма като идеология и практика. Тук трябва да отбележим, че при нацизма въпросният нихилизъм се нажежава до бяло. На клетия Ницше и през ум не му е минавало каква зловеща преоценка на свръхчовека и на волята за власт ще осъществят неговите горещи последователи - нацистите. За щастие, той не доживава нацистките безобразия, но не е трудно да се досетим каква би била реакцията му срещу националсоциализма, имайки предвид крайно негативното му отношение към национализма и социализма като ,,една твърде наивна мечта за братство и равенство между хората’‘.

След Първата световна война горчивият опит и песимизмът раждат екзистенциализма - философско направление, изследващо границите на човешкото съществуване. То се явява в противовес на господстващия по онова време нео- позитивизъм, издигнал идеята за науката, прогреса и всеобщото благоденствие. Макар и определян като негативизъм, поради естеството на тематиката си, екзистенциализмът оказва своето благотворно философско и културно-естетическо влияние върху Европа и света като цяло, доколкото издига на дневен ред такива ключови за личността характеристики като свободата, избора, отговорността, вината, грижата, отчуждението. Неслучайно в едноименната си статия Сартр го определя като хуманизъм, предвид насочеността му към тревожните върпоси на същестуването. От друга страна, екзистенциализмът е и смелост на мисълта, предвид куража му да се изправи лице в лице пред най-нелицеприятните кътчета в битието ни. Не на последно място изведеният от Сартр основополагащ принцип на това учение, според който при човека съществуването предхожда същността, превръща екзистенциалната идея в онази спасителна възможност за овладяване на самите себе си и оттам - на вкоренения в самата ни природа нихилизъм. Ако неопозитивизмът представя човека като свършен факт, като това, което е, то екзистенциализмът тъкмо напротив ни учи, че човекът не е това, което е, а е личност, която прави сама себе си всеки ден, всеки час, всеки миг чрез своите оценки, избори и решения. Колкото до дискутираното от нас по-горе наличие/отсъствие на смисъл, напълно в духа на своята теория за личната отговорност Сартр ни предлага следната оригинално-закачлива трактовка по въпроса: само по себе си съществуването е лишено от смисъл и придобива оня смисъл, който ние самите влагаме в него. В резюме: и животът, и смъртта на човека не са някаква фатална обреченост, а случайности, предоставящи му възможността да представи себе си в най-добра светлина.

В общи линии дилемата екзистенциализъм - неопозитивизъм е решена в полза на последния в края на 70-те год. Тази дилема предрешава и съдбата на философията като цяло, която е изпратена с доволно пренебрежително отношение от новите господари на света - науката и техниката - в историята.

Доколко обаче науката, техниката и техният фундамент неопозитивизмът са позитивни, благотворни и прогресивни проличава от последната работа на Хусерл от 1935-36 год. ,,Кризата на европейските науки и трансценденталната философия’‘.Без да омаловажава постиженията и напредъка на водещите позитивни /,,точни’‘/ науки като математиката, физиката, химията, биологията и др., в същото време бащата на модерната европейска философия е обезпокоен от обстоятелството, че неопозитивизмът като цяло редуцира идеята за науката до наука за фактите. Дори такъв сложен феномен, какъвто е човекът, е сведен до нивото на ,,последния факт’‘ - тялото. Хусерл е обезпокоен и от това, че и при традиционно възприеманите като ,,науки за духа’‘ психология, социология, история и пр., математизирането и фактичността налагат своя твърде осеаем отпечатък. Това дава основание на автора горчиво да заключи, че ,,науките за голите факти формират хора, загрижени само за фактите’‘. И тъй като фактите сами по себе си са лишени от смисъл, то и хората, ангажирани само и единствено с тях, логически биват въвлечени в зоната на безсмислието и нихилизма. Получава се следният интересен парадокс: позитивните, ,,точни’‘, науки бележат небивал разцвет сред бушуващите тревожни съдбоносни събития - чукащата на вратата Втора световна война, напр., поставящи на карта живота на човечеството. Тревожните екзистенциални проблеми обаче не са предмет на ,,точните’‘ науки, затова те ги оставят без последствие. Тъкмо тук Хусерл съзира и кризата на европейските науки: не в методите и изследванията им, а в отказа им от животрептящите проблеми на човека, в загубата на жизнената им значимост. Тук трябва да напомним, че авторът не анализира кризата на науките изолирано, а в контекста на цялостната културно-философска криза в Европа. Това е период, в който философията постепенно се редуцира до политико-идеологически доктрини, културата - до цивилизация, а конвенционалната наука - до гола фактичност.

След краха на нацизма в следвоенния период, както е известно, настъпва ерата на Студената война между двата полюса - неолиберализма и съветизма, приключила с окончателната победа на първия.

Новото 21-во хилядолетие е белязано под знака на поредната нихилистическа перспектива: глобалната политика и универсалистките тенденции на Запада, по линия на цивилизационната му идентичност. Неслучайно още в предговора на книгата си ,,Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред’‘/1996г./ С. Хънтингтън предупреждава, че ,,...основно и най-опасно измерение на възникващата глобална политика ще бъде конфликтът между групи от различни цивилизации’‘ . Опитите на САЩ да наложат силово неолибералния цивилизационен избор на Запада в страните от ислямския свят и ответната мярка на последния - ужасяващите терористични атаки в различни краища на света- потвърдиха опасенията на Хънтингтън и продемонстрираха на практика нихилистичнния характер на глобалната политика. За жалост, Европа не съумява да се дистанцира от тази пагубна политика на САЩ, за което плаща твърде скъпа цена - живота на абсолютно невинни жертви. Да налагаш силово неолиберализма и западния цивилизационен модел в световен мащаб е точно толкова абсурдно и нелепо, колкото и налудничавият преди време стремеж на Сталин да въдворява комунизма по цялото земно кълбо.

Каква е алтернативата, ще попитате? Алтернативата я дава споменатия вече Хънтингтън: неолибералният модел следва да бъде преосмислен като уникален/ присъщ на Запада/ модел, доколкото опитът показва, че всякакви опити за налагането му като универсален, планетарен, модел на развитие водят до твърде ужасяващи последици. На преосмисляне подлежат и някои базови икономически и политически аспекти на неолиберализма, което се и практува вече: така напр., абсолютно свободният, стихиен пазар, вече бива ограничаван в една или друга степен от държавата; широко прокламираното свободно движение на хора, довело до емиграционен хаос и сериозни проблеми пред националните правителства, вече среща определени ограничения и регулации. Казано с езика на философията, свободата, лишена от граници, се превръща в своеволие и от ценност се превръща в проклятие. С оглед на всичко това, Хънтигтън призовава Запада да приеме многополюсността и мултикултурализма и да се опита да води един позитивен диалог с другите геополитически играчи. Защото глобализмът като идея има смисъл само тогава, когато наистина заложи на активното, ползотворно съ-жителство на различията, когато е подчинен на грижата и просперитета на съществуващото в цялост. А когато зад шумно декларираното единство на различията се прикриват егоистичните интереси на глобалистите за световно господство, то и самата идея за глобализма не само губи смисъл, но и се првръща в екзистенциална опасност.

За жалост, поне до настоящия момент гласът на Хънтингтън е глас в пустиня. Универсалистките тенденции са в ход, експанзията по налагането на неолиберализма - факт, а страхът от един нов, глобален конфликт с непрдвидими последици - все по-налагащо се, устойчиво тревожно преживяване.

Ето това е в общи линии цялостната картина на европейския нихилизъм от зараждането му в края на 17в. до наши дни.

 Следва




Гласувай:
6



1. katan - Прочетох встъпителните слова.
30.10.2014 08:25
Друго по-късно.
Много задълбочено изследване предстои, сигурна съм.
Ориентира ни нихилистично всичко, което ни заобикаля.
Медиите вършат /ДОвършват/ останалото.
Все пак съм съгласна, че не може да се говори, че всичко българско е нихилистично настроено или дори Устроено, а е ,,преобладаваща тенденция’‘.
Това са моите "Встъпителни слова":).
До следващото включване!
цитирай
2. lion1234 - Привет Катя,
30.10.2014 12:01
Драго ми е, че темата те е заинтригувала. Като спомена за ,,довършителните работи'' на медиите, тук е мястото да споделя, че поради големия обем на текста, нямах възможност да разкрия по-важните проекции на родния ни нихилизъм, както и основните етапи от еволюцията му. Така напр., добре е да се отбележи, че нихилизмът ни стартира като презрение към властта, еволюира в презрение към държавата и нейния елит, впоследствие - в представата за живота като непосилно бреме, за да достигне накрая до отказ от неразумно устроения свят. Бих анализирал по-задълбочено и някои проекции на родния ни нихилизъм, напр. политическия нихилизъм/ ,,всички са маскари''/, културния нихилизъм/ ориентацията към ,,чалгата'', медийния слугинаж, поръчковата социология, ширещата се неграмотност, копирането на некачествени субкултурни модели и пр./, но за жалост и без тези добавки текстът се оказа твърде обемист, така че реших да ги спестя. Въпросният обем бе и причина да разделя текста на два постинга. Все пак считам, че успях да изложа поне основните си тези по разлежданата тема.
До скоро!
цитирай
3. katan - Здравей,Философе!
14.11.2014 11:38
За трети път ти пиша коментар по "Същността" и се надявам този път да не изчезне нанякъде.
Най-напред искам да те поздравя за отличното представяне!
Научно, направо академично си се справил! Не, не, не академично, защото там много се говори, а почти нищо не се казва.
В отговора на горния ми коментар допълваш българския нихилизъм.
Развий още малко темата и си направо д-р на науките!
На едно място си написал:" ...ах, каква ирония: несъществуващото нищо е определено като съществително!/, което на всичкото отгоре има,притежава род и число."
Ще напиша, че живеем във време на онищостяване и обезценяване на ,,върховни ценности’‘ включващи всички идеали, ценности като религия, вяра, Бог, наука, изкуство, морал, култура, т.е. целият свят на свръхсетивното, призван да осмисли и да даде истината за съществуващото в цялост.
Където и да "пипнем" тези ценности не ги намираме или са изкривени и доведени до "суб".
Живеем в истинско нихилистично общество, което е отрицание дори на самото отрицанието.
Шопенхауер може да е бил щастлив и в хармония със себе си, да е живял гладко и без драми, но ние не сме философи и искаме да не сме нихилисти.
Не съм съгласна с Хегел, че ,,Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително".
По негово време може да е било така, но в нашето съвремие действителността не е разумна, а разумното не е действитеност.

Извини ме, че принизих философията до битовизъм, приятелю!
Трудно, дори невъзможно е да стигна нивото ти!

Все пак послушай съвета ми и напиши докторат по темата.
цитирай
4. lion1234 - Привет Катя,
15.11.2014 12:33
Радвам се, че след одисеята с изчезванията коментарът ти най-сетне се появи.
При толкова много суперлативи добре, че съм мургав, та да не си личи толкова много изчервяването ми!
Късно ми е вече да ставам доктор на науките, нека по-младите да търсят своето осъществяване на научното поприще. Моята скромна задача бе да представя своята интерпретация по болезнената тема за нихилизма и да провокирам у читателите желанието всеки според натрупания си чужд и личен опит да предприеме стъпки към овладяване на придобилите застрашителни размери негативни тенденции в обществото ни.
Искрено съжалявам, че на места текстът звучи ,,академично'', но поради естеството на тематиката, употребата на термини е неизбежна - няма как да коментираш философи и да се разминеш без термини. Все пак съм се опитал максимално да ,,приземя'' последните чрез съпътстващи ги тълкувания.
Колкото и абсурдно да звучи, въпросът за нищото настина е от ключово значение при тълкуването както на нихилизма, така и на битието в цялост. Крайно време е да се приеме, че макар и да не съществува, доклкото е абсолютната неразличимост, то все пак ,,присъства'' индиректно чрез някои свои модификации/ негации/ като духът, съзнанието, същностите и пр., провокиращи не само битийност, но и ценности, смисъл и познавателни възможности/ така, напр. отсъствието прави любимото същество още по-скъпо; приятеля си ще разбереш по-добре не по представените, а по непроявените му, неизвестни в определени ситуации качества и т.н./
Да, нихилизмът вече взема своите жертви, за жалост - някои се самозапалват, други се бесят, трети скачат от високи сгради. Крайно време е да кажем не на отчаянието, да повярваме в себе си, в силата на своята воля! Е, няма да случим на едно, две, три места, но на следващото ще намерим изход, ако сме волеви и последователни - ето твоят коментар изчезнал няколко пъти, но ето, че се появи накрая, благодарение на твоята упоритост!
Най-сърдечно ти благодаря за споделената позиция!
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lion1234
Категория: Други
Прочетен: 1511265
Постинги: 169
Коментари: 2907
Гласове: 25303
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031