Политиката ни отвежда към гръцкото ,,поли"", т.е. към ,,много""-то. Това ,,много"" изкристализира в ,,полиса""/ града, общността/ на Аристотел в неговата ,,Политика"". Тази общност, според автора, не е някаква машина, съвкупност от части, а жив организъм. Последният, както знаем, се явява единство, основано на една строга система, известна като ,,организация"". Нея пък К. Леонтиев определя като ,,стягащ деспотизъм"", намеквайки недвусмислено с това кой е водещият й принцип на структуриране и действие, т.е. субординацията, иерархията, подчинението. Впрочем и самият Аристотел в гл. Пета ,,По природа ли е робството или по закон"" от съчинението си по-горе споделя следното: ,,Всяко нещо има управляваща и подчиняваща се част – душа и тяло, човек и животно, мъж и жена."" Игнорирайки естествено последните две сравнения с уговорката, че те са плод на тогавашните разбирания, няма как да не признаем: ,,по природа"" робството, разбирано по-широко като система ,,управляваща – подчиняваща се част"" е неоспорим факт. Разбира се, в следващата шеста глава авторът пояснява, че редом с този тип робство е налице и ,,робството по закон"", когато победеният във война принадлежи на победителя, но ние ще се ограничим с първия тип робство, ,,по природа"", за да разкрием ключовото основание, определящо политиката в най-широк смисъл/ и като практика, и като система от възгледи/ като територия на Несвободата.
 Без всякакво съмнение в преобладаващата си част целият ни културно-исторически опит през вековете, та до наши дни включително робува на погрешната теза, че субординацията е водещият принцип на устройство и развитие на всяка общност. За жалост, този възглед се разпростира не само по отношение на политиката, но и към неразделната й посестрима – властта. Видно е, че в случая се залага повече на силата и мощта на последната, отколкото на много по-важните й онтологически основания.
   И като стана дума за ,,онтологически основания"", нека припомним, че редом със субординацията, подчинението, във всяка една общност, във всяко явяващо се, във всяко съ-ществуващо, битува и координацията, съчинението – равноправното, равнопоставеното взаимодействие. Най-ярко това може да бъде илюстрирано чрез синтаксиса, напр.: в сложното съчинено изречение съставящите го прости изречения са абсолютно равнопоставени и равноправни.
Сега изниква въпросът: кой от двата типа отношения в общността, в политиката въобще е ключов, основополагащ, първенствуващ: субординацията или координацията? Отговорът дава същият Аристотел във Втора глава от ,,Политиката"" си под заглавие ,,Части на държавата. Последователно възникнали видове общност"": ,,Първо се свързват мъжът и жената/ заради продължаването на рода/ и управляващият и подчиняващият се/ заради съхранението си/."" Ясно се вижда, че авторът определя първенствуващото значение на координацията пред субординацията. Иначе казано, първо нещо трябва да се появи, за да може впоследствие да бъде съхранено. И доколкото появата, раждането са дело на координацията, взаимодействието, а съхранението на появилото се вече – на субординацията, то винаги координацията е крачка напред пред субординацията. В резюме: в основата на битието е заложено Различието, предопределящо го като двуединство на съществуване и същност . Иначе казано, Различието ражда двойката, двойката ражда отношенията. Отношенията, от своя страна, раждат необходимостта от регулиране, с цел съхранението, развитието и усъвършенстване на съществуващото в цялост, както и на разглежданата от нас общност, в частност. Това регулиране, както знаем, се осъществява чрез властта, разбирана в изконния й смисъл, изразен великолепно в старобългарски език като ,,вместване в правилото, нормата""/ ср. в-ласт, в-лад-ея, т.е. ,,в-мест-вам в правилото, реда, нормата/. И накрая, функционирането на властта е подчинено на въпросните два принципа – координацията и субординацията.
  По традиция обаче всяко появило се се възприема като нещо самоочевидно, самоподразбиращо се и естествено неговият родител – координацията, потъва в забравата, за да бъде заместена от второстепенната по своята значимост субординация. Тъкмо тази погрешна представа за общността и властта, основани само и единствено върху субординацията, предопределя изначално политиката като територия на несвободата, доколкото конституира човека като ,,зоон политикон"", въвлечен по необходимост, ,,по природа"", както се изразява авторът, в отношението господство - подчинение. Последното би могло да бъде илюстрирано в същата Втора глава по-горе: ,,Щом първите общности/ семейството, селото, б.а./ са по природа, то и държавата е по природа – тя е тяхното завършено състояние. Следователно държавата е по природа и човекът като обществено животно е по природа...""
 И трябва да минат столетия, за да бъдат официално заклеймени от прогресивната част на човечеството робството, деспотизма, тиранията , а властта в предствите й от субординация/ диктатура, автокрация, олигархия/ да еволюира в координация, т.е. в у-прав-ление, базирано на разделението и споделянето на властите. Реално погледнато, всъщност робството, диктатурата, автокрацията, олигархията не са власт, а неин антипод, безвластие, доколкото първите се явяват отклонение от нормата/ концентрация на повече и повече сила, мощ, влияние/, а последната – олицетворение на самата норма/ ,,вместване в правилото, реда, нормата""/. Да, те не са власт, а господство, и то едно пагубно господство, явяващо се екзистенциална опасност за света като цяло, предвид акумулирането на излишък и недостиг в застрашителни размери.
Естествено редом с онтологическите, налице са и познатите ни чисто психологически, социално-иконоически и морално-етични основания на политическата несвобода. Нека ги маркираме накратко. Известно е, че ,,зоон политикон""-ът робува на една непрестанна жажда за слава, пари и всевъзможни облаги и привилегии, предопределяща цялото му политическо битие. Той не е в състояние да проумее, че излишъкът е точно толкова опасен, колкото и недостигът, доколкото и двата са нарушение на мярката. Неговото его хвърчи във висините, той е най-можещият, най-знаещият и е винаги готов да ,,жертва"" уюта си ,,на ползу роду"". Този кандидат за политическа слава вечно забравя, че е зависим от вота на избирателя, както и от бизнеса, финансирал предизборната му кампания. Той забравя, че след като е получил, трябва и да даде. Същият гордо се счита за самодостатъчен, за преуспял и нагло парадира с привилегиите си, като същевременно тъне зависимост и несвобода. Лъжливите обещания, демагогията и популизмът са негов битиен модус, вън от тях той просто е немислим. Девизът ,,Истината ви прави свободни"" за него звучи като някакъв непонятен шепот от далечна планета. Да не говорим, че общата му култура често се свежда до една-единствена прочетена книжка. Моралът, етиката, ценностите, идеите, политическите възгледи често са просто фасада на лишеното му от каквато и да е метафизика фалшиво битие. Те биват чевръсто заместени от изтъркани до болка клишета и наукообразни заучени фрази, които често го правят за смях, превръщат в го в клоун от поредното политическо шоу. Да, нашият ,,зоон политикон"" отдавна е превърнал политиката в шоу, в атракция за жадната за зрелища публика. Тъкмо затова в предизборните кампании рядко ще виждате вече дебати и дискусии по програми и политически платформи: по-скоро ще гледате кебапчета, бири, естрадни концерти и пъстрите театрални изяви на политиците-шоумени. И когато впоследствие партийният шеф изкомандва: ,,Бегом към еди-кое си министерство!"" нашият кандидат-министър радостно ще заприпка към предоставената му лелеяна трапеза. Това, че е изгубил свободата си, достойството си, лицето си, е бял кахър.
  В заключение, докато на политиката се гледа като на средство за господство, като вземане без даване, а не като начин за регулиране на отношенията в общността, то тя ще бъде територия на Несвободата. А такива територии на Свободата като вярата, изкуството, поезията, философията ще бъдат на светлинни години от нея.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Интересен, но труден за четене текст /заради многото термини/...

съгласен съм, но просто няма как при философското осмисляне на политиката да се разминем без термини. Без философията пък няма как да обхванем политката в цялост и да вникнем в същината й. Все пак предвид сложността на термините, съм се постарал да приложа техни синоними или тълкувания, а в края на изложението съм привел и примери от политическата ни практика.
Поздрави!