ФЕНОМЕНОЛОГИЧЕСКИ АНАЛИЗ
                                                                            НА ПРОИЗВОЛА


               Преди да пристъпя конкретно към въпросния анализ, е редно да запозная читателите с понятието ,,феноменология"". То произтича от гр. дума ,,феномен"", която буквално преведена означава ,,отблясък"". Обикновено тя бива идентифицирана с думата ,,явление"", но ако трябва да бъдем по-точни, следва да отбележим, че тя съответства повече на възвр. причастие ,, явяващото се"".
               Самият термин ,,феноменология"" се използва двояко: веднъж като понятие, обозначаващо съвкупността от знания за наблюдаваните явления в естествознанието, най-вече във физиката; другото значение на термина се свързва с едно от основните философски направления на XXв. С оглед на нашите задачи, ще фокусираме вниманието си тъкмо върху последното значение на термина.
               За предвестник на феноменологията като философско направление се счита австрийският психолог и философ Франц Брентано/ 1838-1917/. В своите основни съчинения ,, Психологията на Аристотел"" и ,, Психологията от емпирична гледна точка"" той споделя, че в психологията не следва да се разглеждат изолирани реакции и че е невъзможно по пътя на механичните измерения да се изясни природата на психическите процеси. В стремежа си да разграничи психическите от физическите феномени Брентано въвежда термина ,,интенционалност"", т.е. насоченост на мисълта/ съзнанието/ към даден предмет, с цел опознаването му. Така авторът достига до извода, че тъкмо интенционалността е линията, по която се разграничават двата вида феномени. Според него, тя е присъща само на психическите феномени.
              Именно интенционалността се явява ключов момент за основателя на трансценденталната феноменология Едмунд Хусерл. Чрез нея авторът определя структурата на чистото съзнание - предметът на неговата философия. Съгласно Хусерл, тази структура включва ,,интенционален/ мисловен/ акт"" и ,,интенционален/мислим/ предмет"". Последният, уточнява той, не следва да се бърка с реално представения в действителността предмет. Интенционалният предмет е мисловно съдържание, което е представено в интенционалния акт ,,идеално""/ във вид на впечатление, възприятие/, и то не като привнесено отвън, а като нещо, присъщо на самото съзнание. Доказателство за това е фактът, че наличието на интенционалния предмет невинаги е обусловено от наличието на реално представения предмет. Това положение чудесно илюстрира М. Хайдегер чрез следния пример: халюциниращият, споделя той, ,,вижда"" човешки фигури и предмети, които реално не са представени. Друг пример: не е задължително да имаме пред себе си къща, за да бъде представена тя ,,идеално"" в съзнанието ни.
              Доколкото обаче реално предственото в една или друга степен съдържа илюзорност, привидност, интенционалността е немислима без феноменологическата редукция - друго ключово понятие във филосогията на Хусерл. Без нея просто няма как да бъде изведена скритата във феномена същност. Самата редукция протича в два етапа:
               1. Ейдетическа редукция.
               2. Феноменологическа редукция.
Първият етап представлява ,,епохе""/ гр., въздържание""/. Този етап изисква въздържание от всякакви съждения за света, преди да преминат ,,проверката"" на съзнанието. Всичко, вън от съзнанието се извежда ,,в скоби"" и се ,,нулира"" като съмнително, хипотетично, недостоверно.
              Трансценденталната редукция пък е преход към самата интенционалност. Чрез нея ние се насочваме от съдържанието на феномените към техните всеобщите структури и структурата на съзнанието, в цялост. Нека приведа пример за елементарна редукция, напр., баща-родител-мъж-човек-живо същество-психически феномен-трансцендентално его/ ,,чисто съзнание""/.
              В структурата на феномена Хусерл отделя ,,идентично интенционално ядро"", което е неизменно в цялостния поток на съзнанието, и т.нар. ,,хоризонти на конституиране"", които са изменчиви. ,,Ядрото"" и ,,хоризонтите"" авторът определя като ,,феноменално единство"". Нека сега да видим що за ,,феноменално единство"" представлява произволът?
              Нещо изпитва недостиг и, за да го запълни, се насочва към друго. Срещата на нещото и другото аз нарекох СЛУЧАЙ. Доколкото във всяка среща нещото и другото губят себе си, вследствие на неминуемо претърпяваните промени, всяко едно от тях след осъществения контакт се връща при себе си, с цел да съхрани идентичността си. Това ,,връщане при себе си"" пък аз определих като ОБИЧАЙ. Следователно в качеството си на ,,феноменално единство"", структурата на Произвола включва Случай и Обичай. Съотнесени с Хусерловата терминология, на Случая съответстват ,,хоризонтите на конституиране"", а на Обичая - ,,идентичното интенционално ядро"".
               Изниква въпросът: за какво конституиране иде реч? Случаят е свободната, открита зона, в която се осъществяват интенционалните актове на съзнанието, това е мястото, където последното ,,среща"" своя интенционален предмет. Тази ,,среща"" дава феноменологическата конституция на предмета. Чрез нея съзнанието конституира, утвърждава автентичността, смисъла и значението на предмета като феномен. В този ред на мисли, още самото явяване на нещо е вече ,,покана за среща"". Самият факт, че феноменът е ,,само-при-себе си-показващото се""/ Хайдегер/, е знак че той желае да бъде видян, ,,срещнат"", иначе за какво би се показвал. И тъй като в откритото пространство на Случая всичко е подложено на промени, след ,,срещата"" нещото се връща ,,у дома"", при себе си и скрива в Обичая, с цел да съхрани, своята съкровена същност, идентифицираща го като това, което е. Така Произволът се запазва като ,,феноменално единство"", съвместяващо Случая и Обичая. Ако Случаят е историчен/ еднократен/ акт в откритото за ,,срещи"" пространство и олицетворява Промяната, то Обичаят е едно ,,вечно възвръщане към едното и същото""/ Ницще/, а именно- волята да бъде - и олицетворява Повторението, което е извън времето, т.е. във вечността.
               И така, чрез Случая Произволът си гарантира съществуването, а чрез Обичая - своята същност. След като изяснихме накратко феноменологическата структура на Произвола, вече можем да пристъпим към онтологическите му измерения, даващи ни основание да интерпретираме битието като Произвол. Засега обаче ще спрем дотук.

                                                                                   СЛЕДВА