ЗАЩО ?
Защо се случва нещо, а не нищо? - задава своя основен въпрос Хайдегер. Преведено на прост език: защо нищото не е случайно, а нещото закономерно, а тъкмо обратното? Предполагаемият отговор е: може би нищото е по-силно от нещото, затова първото се явява закон, а последното - случай.
Самият Хайдегер споделя, че битието е в-мест-ено в нищото, дори е пронизано от него. Следователно, нищото е един вид убежище на битието. Какво чудно има тогава, че убежището остава, а о-бит-ателят му се изпарява?
Представете си едно дете, което си надува със сламката поредното балонче от чашката с вода и веро - красивото крехко, тънко, фино балонче се понася плавно из въздуха, след което в един момент се пука и се разтваря в...нищото.
***
ДА ИМАШ, ЗНАЧИ ДА БЪДЕШ !
Да имаш или да бъдеш - пред тази фундаментална дилема ни изправя Е. Фром в едноименното си съчинение. Тук веднага си спомням следния популярен на времето шеговит диалог:
- Парите или живота? - заплашително пита убиецът.
- Живота, щот" парите ми трябват - отвръща с уплаха жертвата.
Приведеният диалог, в стил анти-Фром, макар и на шега, ярко доказва силата на имането/ без значение на ударението/, явяващо се едва ли не главният признак за наличност, присъствие, биване.
Без съмнение, заставам твърдо зад Фром, който осъждайки ориентираното към консуматорството и ламтежа за имане всекидневно съзнание, същевременно утвърждава битийния статус на личността. Въпреки това, непослушните ми мисли ме отведоха към първия аналитик на битието, Парменид, и в съзнанието ми хрумна следната закачка: има битие, а небитие няма - твърди той, насочвайки вниманието ни към наличността на битието, към ,,имането"". В този ред на мисли, съгласно Парменид, бихме могли да пре-формулираме тезата на Фром така: да имаш/ битие/, значи да бъдеш.
***
МОЯТ ГРАДИВЕН ПЕСИМИЗЪМ
В морето от заобикалящи ни неслучвания и несбъдвания да прегърнеш оптимизма, поне за мен, си е едно доста рисковано начинание. Риск е, защото вероятността да ти лепнат етикета на наивник, който ,,не е в час"", е твърде голяма.
Въпреки това, днес оптимизмът все пак е на мода: бодряшката нагласа на пре-успелия на всяка цена оптимист, уверен в собствените си сили и възможности, е така заразителна, че с редки изключения тук-там тя постепенно завладява хоризонтите на публичното пространство, превръщайки се в изключително примамлив еталон за подражание.
Още по-интересното е, че самата идея за пре-успяване си има вече и теоретичен, ,,философски"" фундамент, в лицето на т.нар. ,,позитивно мислене"", чийто родител, макар и косвено, се явява /нео/позитивизмът.
Мисли позитивно, съветват ни днешните теоретици на оптимизма, за да провокираш позитивните случвания, успеха. Обратното, предупреждават загрижено те, ще предизвика негативните тенденции и евентуалния провал на начинанията ти, които окончателно ще те оформят като лузър. Лузър - каква страшна модерна дума, че и обидна! По-наивно твърдение от това не бях чувал. Значи ли, примерно, след като някой не е пре-успял, но все пак е успял да си осигури едно прилично съществуване да бъде непременно тикнат в графата ,,лузър""? Явно за Всекидневието нещата стоят точно така. Оставяйки етикетите настрана, още по-нелепо ми звучи тезата за провокираните от мисленето случвания: да обобщиш категорично и самоуверено, че позитивното мислене непременно провокира успеха, си е направо изхвърляне, и нищо повече. Това, че си събрал 40 души и, подлагайки ги на тест, си доказал првотата на тезата си, съвсем не означава, че можеш да генерализираш повсеместно твърдението си.
Още по-странно ми звучи аналогичната теза, намесваща този път волята: желаеш ли силно нещо, то непременно ще се случи. С риск да разочаровам привържениците на гореизложеното, ще споделя: колкото по-силно съм желаел нещо, толкова то напук не се е случвало. С редки изключения, желаното от мен е бивало удовлетворявано, но забележете - със закъснение, разбирай - когато самото желание е почти изстинало, или пък окончателно се е изпарило. Тук, в чисто личен план, дори съзирам следната интересна закономерност: трябва нещо да съм го оставил настрана или пък да съм го отписал, за да ми се случи.Описаното току-що обаче, е в чисто личен план и далеч не смятам да го обобщавам и издигам във всеобщ закон, за да не стана смешен.
Подобно на оптимизма, в своя логико-прогностичен нюанс песимизмът също е примамлив и има своите немалко привърженици. Неслучайно този изчистен откъм емоциите и чувствата песимизъм често бива оприличаван с реализма: ,, Не съм песимист, просто съм реалист"" е често чувана фраза. Понякога, при почти изравнени възможности, прогнозираният негативен резултат наистина буди респект. В повечето случаи обаче този ,,реализъм"" се свежда до това да предугадиш някакъв почти предизвестен провал. Твърде забавна гледка е подобен ,,реалист"", който кипящ от вътрешно задоволство, ,,победоносно"" ти напомня:,,Казвах ли ти аз на тебе...""
За разлика от логико-прогностичния си привлекателен вариант, психо-емоционалният песимизъм се възприема от Всекидневието като упрек в черногледство, в мрънкане, във вечно недоволство и все от тоя род негативни оценки. По тази логика излиза, че не трябва да има ,,мрънкаща"" политическа опозиция, както и ,,черногледи"" медии, а в личен план пък следва да пращим от оптимизъм.
В интерес на истината моят песимизъм е далеч от гореописаните по негов адрес представи на Всекидневието. Той не е нито евтина самодоволна прогностика на негативното, нито непоправимо черногледство. Той е по-скоро светоглед, основан на факта, че е много по-вероятно нещо да не се случи, отколкото да се случи. В този ред на мисли, аз вече пред-варително съм приел, че нещата, които силно желая, примерно, ще ми се случват рядко и че много по-често ще бъде настиган от неслучвания. Защо? Защото ясно осъзнавам, че с-луч-ването е среща, чието о-съществяване изисква непременното присъствие на огромен брой ,,участници"". И тъй като ,,събирането"" на последните често е проблем, то ,,срещата"", с-луч-ването е трудно и рядко се съ-стои.
Смъквайки праговете на очакванията и усещанията си, аз си спестявам излишния драматизъм
от евентуалните неуспехи, приемайки ги трезво и хладнокръвно. От друга страна, пък съумявам да оценям и да се радвам истински както на малкото на брой успехи, така и на малките неща, по принцип. Така всичко о-съществено, бива едновременно и о-същностено, т.е. бива конституирано като ценност - в това е и градивният момент на моя негативен опит, на моя песимизъм.
Не-о-съществените неща биват оставяни встрани, без излишни емоции, без ненужни напъни за евентуалното им осъществяване, без нотка на съжаление. Решат ли да се повторят - добре, не се ли повторят, биват лишавани от ценност. От тях се освобождавам галантно, за да раз-чистя място за евентуални нови случвания.
Реализмът на моя песимизът е в отказа ми да пре-нареждам по своята воля подредения вече ,,обективен"" свят вън от мен и в ориентацията към света, вътре в мен, там, където хармонията е не само възможност, но и действителност.
***
НЕПОСЛУШНИ МИСЛИ
Все ми се струва, че дори и да е изпъстрена с безкрайно количество чудни, прекрасни светове, подчинени на висшия Разум, божествената Хармония и жадуваната от всички ни Справедливост, фактът, че необятната вселена е допуснала в пределите си нашия ,,тукашен"" неразумен свят, доказва само едно - , че тя е подвластна на Произвола, т.е. на Случая и Обичая. Иначе казано, в нея има региони, както на Реда, така и на Хаоса.
Е, за успокоение някои ще напомнят, че ,,тукашния"" свят е едно излкючение. Така да бъде, само че това ми напомня кацата с мед и лъжичката катран - чак усещам как сладкият иначе вкус на меда започва лееко да ми нагарча.
Унесен в странноватите си дълбокомислия, изведнъж се стреснах от истеричния смях на вътрешния си глас: ,,Ха-ха-ха, хайде сега! На харизан кон зъбите не се гледат! Не стига, че намерил какво да яде, нагарчало му! Яж там и много не опявай! И знаеш ли, радвай се, че не всичко е съ-вършено, иначе с теб отдавна щеше да е с-вършено!""
***
Накрая, поздрав за всички с едно парче на Аllan Holdsworth!
Поздрави и прегръдки!
Лелее... къде да се скрия - толкова суперлативи!
Целувки и прегръдки, Руми!
Става дума за мисълта, че разликата между "нещото" и "нищото" е чисто качествена разлика. Нещото е винаги нещо, което притежава поне една определеност, докато нищото е пак нещо, разбира се, но нещото като абсолютно неопределено нещо, т.е. нещото като нещо, което е нищо, но не онтологическо нищо, а нищо определено...
Нищото е нещото изобщо, нещото като такова, нещото, което не притежава налично битие...
В този смисъл може да се каже и така, че нищото е същност на нещото, а нещото е явяването, наличното битие на нищото...
В крайна сметка същността на нещата е винаги отрицание на тяхното налично битие; като същност те никога не са това, което са...
Но да не задълбавам засега, че се увличам...
Як поздрав!
Ако ,,нищото е нещото изобщо'', то нещото пък е определилото се като само-пред-другите-показващо-се нищо. Така стигаме до ,,произволната'' структура на битието, определена от теб изключително точно и ясно: ,,нищото е същност на нещото, а нещото е явяването, наличното битие на нищото...''! Тук ти очертаваш основното онтологическо отношение между същността и съществуването, които аз определих като Обичай/същност/ и Случай/съществуване/.
Като воля за повторение/Обичай/, същността не може да не бъде отрицание на съществуването, в качеството му на воля за промяна/ Случай/. Същността е статика, съществуването - ек-статика, затова като същност нещата ,,никога не са това, което са...'' в действителност, като наличност, като съществуване, бих добавил. В същността нещото ,,скрива'' от света своята ,,каквина'', своето ,,аз'', за да ги съхрани и запази. В същността обаче, нещото не може да раз-крие своето ,,как'', защото там е лишено от наличност и затова е принудено от Произвола да ,,излезе'' навън, в света и да се яви едновременно и като това, което е в-същност, и като онова, което е в действителност/ като модус на присъствие, на съществуване/.
Като си помисля, излиза, че по волята на Произвола съществуващото е ,,нагърбено'' с нелеката двояка задача да бъде хем лично, хем на-лично, т.е. да носи едновременно и своето ,,какво'', и своето ,,как''.
Затова и чрез идеята за Произвола се опитах да синтезирам в най-общи линии двата модуса на нещата - есенциалния и екзистенциалния.
Много ти благодаря, че влеза до мозъка на костите в темата!!!
Приятелски поздрав!
Не споря, само подхвърлям.
П.п. И между другото, за Парменид битието Е, а не го има. Което си е битийстване (бъдене) отвсякъде, а не притежание.
Харесват ми мислите ти, били те послушни или не.
Поздрави!
За физиката: колкото и да се стреми да бъде мета-физична, съвременната физика си остава една ,,физична'', ,,естествена'', ,,позитивна'' наука, занимаваща се с положените, ,,позитивните'', дадените неща, т.е. фактите. Негативният формално-логически опит на Айнщайн, Хайзенберг и Гьодел да обяснят вселената доказа предела на рационализма, неговата невъзможност да излезе извън, отвъд фактите. Всеки опит за излизане отвъд фактите е вече изход и от физиката, и от математиката, и от рационализма/ позитивизма/ въобще в пределите на ВЪЗМОЖНОТО, на неопределеното, на онова, което не е дадено, положено предварително, като факт. С възможното обаче вече се занимава философията.
В този ред на мисли, за мен битието не е даденост, факт, а е възможност, варираща между същността и съществуването. Тази ,,вариация'' аз нарекох ,,Произвол''. Може би погледнат откъм един друг, паралелен на ,,тукашния'' свят, Произволът би се оказал ,,привиждащ се'', една видимост и наистина разликата м/у същност и съществуване би се размила. Откъм моето ,,тукашно'' битие обаче тази разлика, за жалост, е от небето до земята. Именно тя и мотивира моя градивен песимизъм, защото ме кара постоянно да се освобождавам от поредната си илюзия в съществуването и да търся нови ценности в сферата на същностите, т.е. там, при ,,самите неща''.
За Парменид: въпрос на прочит. Позволих си една закачка между безличното ,,има''/ ,,намира се''/ и личното ,,имам'' - общото помежду им е наличността, ,,имането''. Самото ,,имам'' пък също е двояко - то е и притежание, но и съпринадлежност/ това, че имам любима учителка, напр., не означава, че тя е моя собственост, но все пак я имам/.
Така, че дали ще възприемеш сентенцията на Парменид като: ,,Битието е, а небитието не е'' или пък като:,,Има битие, а небитие няма'' е въпрос на избор. Лично аз се спрях на последния вариант, защото всяко ,,е'' предполага някаква определеност, а битието е нещо неопределено.
Лека вечер и до нови срещи!
25.05.2011 03:46
25.05.2011 14:36
25.05.2011 14:57
25.05.2011 17:51
26.05.2011 14:16
26.05.2011 18:06
26.05.2011 19:13
26.05.2011 20:40
28.05.2011 17:17
28.05.2011 17:30
31.05.2011 20:04
01.06.2011 13:24
2. TeodorDetchev:сериозно възпитание,впечатляващ интелект,завидни познания в политологията
3. Любим линк
4. И умно, и русо!
5. Още един фен на Шестов
6. Философските опити на Елза
7. Интересно!
8. Най-после си намери мястото!
9. И той харесва Бош
10. Oтново за Бош
11. Находки
12. Интересна дискусия
13. Много ценна тетрадка
14. Странният автобус
15. poetry
16. Моя снимка, харесана от Новините.бг
17. Интервю
18. Ценен подарък
19. Интересна книга, интересен прочит
20. Монитор за ,,Баналността на злото''
21. За национализма
22. Един оригинален поглед върху същността
23. Нивата със...същности!
24. Мое интервю в местния всекидневник ,,Нов живот''
25. Интервю в ,,Литературен свят''
26. Интервю в ,,Нов живот''
27. Днешната ,,демокрация''..., интервю
28. Време за философия
29. Още за Хана Аренд
30. Какво четеш?