Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2017 16:54 - Константин Леонтиев: жестокият романтик
Автор: lion1234 Категория: История   
Прочетен: 3232 Коментари: 2 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image
Google Images

Литературният критик Н.Михайловски определя Достоевски като ,,жесток талант"", заради изобилието ужаси в романите му, надвишаващи далеч онези в реалния живот. Моя милост пък си позволи да определи К.Леонтиев като ,,жесток романтик"", доколкото твърде често словата на тази иначе поетико-религиозна душа плющят като камшик в публичното пространство. Неслучайно у дома си е спечелил прозвището ,,руският Ницше"", заради прословутия му култ към силата, мощта, красотата, изобилието, пъстротата, острия език, смелата мисъл. И тъй като за широката аудитория това име, предполагам, звучи непознато, нека се запознаем по-отблизо с живота и творчеството на този ярък представител на руската литературна, политическа и религиозно-философска мисъл.

Кратки биографични данни

Роден е на 13.01.1831г. В с.Кудиново, Калужска губерния, в семейството на помещици. През 1849г. учи медицина в Московския университет, а по-късно участва в Кримската война/ 1853-1856г./ като военен лекар. След войната практикува професията си по селата. През 1860г. се преселва в Санкт-Петербург при брат си, а следващата година постъпва на работа в Азиатския департамент на Министерството на външните работи.Практикува консулски дейности на територията на Турция, Гърция и Албания за периода от 1863 – 1873г. През юли 1871г. заболява от болест, която той оприличава с холерата. Когато смъртта му се сторила неизбежна, той отправя взор към иконата на Божията майка, подарена му от атонски монаси и дава обет пред Богородицата, че ако оздравее, ще приеме монашеството. След като се възстановява, прекарва повече от година в Атон, а след края на дипломатическата си кариера се завръща в Русия.
През 1879г. по предложение на княз Н. Голицин заминава за Варшава и работи като сътрудник в неговия ,,Варшавски вестник"". Поради финансови затруднения обаче, вестникът спира дейността си и на следващата година Леонтиев се връща в Москва, за да започне работа като цензор в Московския цензорен комитет. Шест години по-късно се преселва в Оптина обител и наема двуетажна къща до стените на манастира. В началото на 1890г му гостува Л.Толстой, с когото в продължение на няколко часа спорят по въпросите на вярата. На 23 август 1891г. се подстригва и приема монашески сан под името Климент.По този начин спазва обета, даден в Атон. Умира от пневмония на 12 ноември 1891г.

Философски възгледи

За да се ориентираме по-добре, относно философските възгледи на Леонтиев, следва да охарактеризираме накратко епохата, в която живее и твори, доколкото тя до голяма степен оказва влияние върху философския му светоглед. Средата и края на 19в. се явяват епоха на бурни революционни преобразувания във всякакъв аспект: политически, икономически, културно-исторически и философски, разбира се.В този ред на мисли, това е време, в което все по-ярко се утвърждава капитализмът, ражда се модерната национална държава, резултат от бума на национално-освободителни движения в цяла Европа, науката и техническите преобразувания са във възход. Като илюстрация на последното, бихме могли да споменем появата на новата през този период наука социология през 1839г., чийто основател Огюст Конт само 5 години по-късно чрез програмната си книга ,,Духът на позитивната философия"" полага началото на новото философско направление – позитивизъм/ учение, застъпващо тезата, че истинното познание е плод само и единствено на емпиричните изследвания и факти/. Вдъхновени от френския социолог, английските мислители Джон Мил и Хърбърт Спенсър, от своя страна, полагат началото на политическата проекция на позитивизма – либерализма, господстващ и до наши дни като познатата ни вече неолиберална политическа доктрина. В краткото предисловие към придобилото тогава широка популярност есе ,,За свободата"" авторът Джон Мил споделя:,,Предметът на това есе не е т.нар. ,,свобода на волята"", тъй неудачно противопоставяна на доктрината за философската необходимост, а гражданската или социалната свобода; същността и пределите на властта, която обществото е в правото си да осъществява над личността."" По-нататък в изложението си авторът ясно и сбито очертава основните принципи на новата за онова време либерална политическа доктрина: утвърждаване на правовата държава, на свободата на словото и печата; отмяна на робството и 
тирaията; идеята за прогреса и всеобщото благоденствие и пр.
Младият Леонтиев просто няма как да не бъде запленен от свободолюбивия дух на модния либерализъм, от идеята за прогреса и бликащия оптимизъм на новата позитивна философия. Неслучайно при първите му литературни опити познавачите на творчеството му съзират яркия отпечатък на идеитете на Ж.Санд и на стила на И. Тургенев, известен не само като блестящ романист, но и като изтъкнат либерал-западник. Леонтиев не само пише, но и усилено чете: широкият му кръг от интереси включва руската философска мисъл, западноевропейската философия, историята на философията, философската антропология/ общо изследване за природата и същността на човека чрез използването на такива науки като психология, социология, етика, биология и др./, религия, метафизика, политология, културология. Тук е мястото да споменем, че в статията си ,,Националната политика като оръдие на световната революция"" той за пръв път въвежда терминът ,,социална психология"", превърнал се по-късно в самостоятелна хуманитарна дисциплина. Друг значителен творчески принос на Леонтиев в областта на философията се явява антропологическата му теория за т.нар. ,,триединен процес"", повлиян в значителна степен от диалектиката на Хегел, идеите на Сен Симон и позитивната социология на Конт и Спенсър. В какво се състои накратко същността на този ,,процес""? Човечеството като цяло и отделните социални слоеве, в частност, преминават през три последователни състояния: първична простота/ аналогичен на организма в незряла възраст/, цветуща сложност/съвпадащ с разцвета на силите, опита и възможностите на зрелия организъм/ и вторичното опростяване, където богатата пъстра гама от знания, опит, възможности се размива в една хомогенна, изравнена и усреднена биомаса, подложена на разложение и гибел.
Твърде скоро обаче от либералния плам на младия Леонтиев няма да остане и помен: горчивият опит от Кримската война, както и религиозно-политическите му разочарования като дипломат от кариерата в Турция окнчателно го оформят като антидемократ, антилиберал и краен консерватор. Плод на тази негова идейна метаморфоза се явява идеята му за византизма. Ето какво споделя авторът в самото начало на популярната си статия ,,Византизмът и славянството"":,,Какво е византизъм? Византизмът е преди всичко особен род образованост или култура, съдържаща свои общи признаци,свои общи, ясно очертани понятийни начала и определени исторически последствия. Славизмът като цяло е все още сфинкс, загадка. Отвлечената идея за византизма всъщност е твърде ясна и разбираема.Тази обща идея се основава на няколко частни идеи: религиозна, политическа, нравствена и естетическа./прев. мой/"". По-нататък авторът споделя, че докато славянството би могло да се оприличи на нещо аморфно, стихийно, неорганизирано, наподобяващо далечни облаци, които с приближаването си придобиват произволни фигури, то византизмът наподобява ясен, строго очертан план на обширно здание.
Според автора, византизмът се крепи на следните три мощни стълба: абсолютната монархия, христианството и букета от самобитни култури на населяващите монархията етноси. В руския си вариант византизмът се явява строго триединство на самодържавието, православието и народността/ фолклор, традиции, обичаи и вярвания/. Трябва да отбележим, че всъщност византизмът се явява сърцевината на религиозно-философските, политическите, етическите и естетическите му възгледи и пронизва цялото му творчество през късния период на консерватизма.

Политически и религиозни възгледи

На руската обществено-политическа сцена от средата на 19в. битуват следните два идейно-политически блока, представени великолепно в статията на Достоевски ,,Два лагера на теоретиците""/ ,,Два лагеря теоретиков"", Дневник писателя/:либерален, в лицето на т.нар. ,,западници"", и консервативен, представен от т.нар. ,,славянофили"". Двете идейни течения възникват в края на 30-те и началото на 40-те г. За един от пионерите на западничеството се счита писателят Радищев, които осмива т. нар.,,особен път"" за развитието на Русия, определяйки го просто като отсъствие на каквото и да е развитие. С критики към грубите феодални порядки на Николай Първи встъпват също така и философът и публицист П. Чаадаев, известният литературен критик В. Белински, писателите И. Тургенев и А. Херцен, поетът Н. Некрасов и др. Печатен орган на западниците е сп.,,Отечествени записки"". Ключова идея при западниците е желанието им Русия да се европеизира и чрез поредица от социално-икономически реформи да тръгне по капиталистически път на развитие.
За основоположник на славянофилството се счита литераторът и философ А. Хомяков.В редица статии, публикувани в сп.,,Москвитянин"", славянофилският ,,глас"",авторът споделя консервативните си идеи, критикува реформите на ,,европееца"" Петър Първи и нееднократно застъпва тезата за ,,особения,собствен, самобитен път"" на развитие на Русия. Последователи на идеите на Хомяков се явяват братята Иван и Пьотър Киреевски/ първият публицист, вторият- преводач и фолклорист/, поетът, публицист и впоследствие лидер на славянофилите И.Аксаков, брат му С. Аксаков/ писател и литературен критик/, публицистът и философ Ю. Самарин и др.
Всъщност цялата гореща полемика и ожесточените дискусии между либералите-западници и консерваторите-славянофили се движи по линията Русия – Европа. Първите са: за победилия след Просвещанието и Великата френска революция буржоазно-капиталистически строй; за реформите на Петър Първи; за конституционна монархия; за свободата на личността; за просветата, науката, правната култура; последните – за битуващия все още в страната феодално-аристократичен строй, за самодържавието, против реформите на Петър Първи, за православието, религиозното възпитание и семейните ценности, за развитието на поземлените общини и пр. Доколкото се явяват пламенни защитници на самодържавието, на статуквото, славянофилите-консерватори биват наричани още ,,охранители"".
Кои са сходствата: и ,,двата лагера"" са за необходимостта от постепенни мирни реформи ,,отгоре""/ с участието на управляващите кръгове/, за отмяна на крепостното право и решително против зараждащото се тогава революционно-демократично движение на Чернишевски и Добролюбов, както и срещу анархизма и социалистическите идеи на народниците/споменатия в началото Н.Михайловски/.
Къде е мястото на Леонтиев сред цялата тази политическа палитра? Като горещ привърженик на самодържавието и православието и върл критик на Запада, без съмнение той е близък със славянофилите и принадлежи към лагера на консерваторите. Тъй като обаче за разлика от тях е категорично против крепостното право и против всякакви прогресивни реформи по западен образец, той окончателно се оформя като краен консерватор. Леонтиев остро критикува и присъщия на славянофилите национализъм, както и безумната им и пагубна за Русия, според него, идея за панславизма, т.е. за обединението на всички славянски народи под егидата на Русия. Изниква следният парадокс: защо консерваторът Леонтиев е против национализма, против панславизма, против славянството, като цяло? Не са ли последните,особено национализмът, неотменна част от руския консерватизъм? Отговор на въпроса дава самият Леонтиев:,,Движението на съвременния политически национализъм не е нищо друго, освен видоизменено по отношение на методите разпространение на космополитическата демократизация. У много у водачите и участниците в тези движения през 19в. целите действително са били национални, обособяващи, понякога дори културно своеобразни, но резултатът досега навсякъде е бил един и същ – космополитически, прев. мой""/,,Националната политика като оръдие на световната революция""/. Тук обаче се натъкваме на поредния парадокс, прозорливо уловен от събеседника му – свещеника Й.фудел: как е възможно национализмът, който обособява разнородното и разединява народите, да води до...космополитизъм?! Самият Леонтиев няма обяснение за тази странна метаморфоза и допуска, че този въпрос вероятно следва да бъде отнесен към несъществуващата все още като отделна дисциплина наука, която той за пръв път определя като ,,социална психология"" По тази причина, без да се впуска в психологически анализ, чрез кратък исторически обзор той чисто и просто излага фактите, потвърждаващи този странен парадокс. В тази връзка авторът счита, че национално-освободителните движения в Гърция, Сърбия, а по-късно и в България не са превърнали тези държави в нещо самобитно, а тъкмо напротив: превърнали са ги в либерално-демократични държави по западен образец/ даже дава примери с гръцката конституция, с приетата у нас на Учредителното събрание през 1879г. Белгийска конституция и пр./. По аналогичен начин Леонтиев прави паралел и с национално-обединителните движения в Италия и Германия през 60-те години, където последните заприличват все повече и повече на модерната национална държава-еталон – Франция.
Фактите са си факти, но ако не бъдат анализирани, осмислени, те просто стават безполезни. Една от причините за унифицирането на новопоявилите се европейски национални държави би могла да бъде просто политическата мода: след като Франция е станала национална държава, защо другите да не станат – те по-назадничави ли са, та да не прегърнат ,,равенството, братсвото и свободата"", декларацията за правата на човека, ,,еднаквите права за всички"", разделението на властите, обществения договор и пр. С още по-голяма сила това важи за новоосвободените балакнски народи: предвид липсващия им политико-държавнически опит, те са изправени пред дилемата да възприемат или отиващия в историята руски феодално-аристократичен модел, или модерния европейски буржоазно-капиталистически модел. Естествено, те избират последния. Нека не забравяме и чисто психологическия мотив: току-що отхвърлилите османското господство народи едва ли биха се съгласили да го заменят с руско: къде по-галещо за ухото звучат идеята за равенството и утилитарните лозунги за прогрес и всеобщо благоденствие. Благодарност към освободителите и добри отношения – да, но вечната признателност и чувството, че вечно си задължен – та това си е непосилно тегло!
Леонтиев прекрасно е знаел това. Знаел го е и още един човек в Русия. В статията си ,,Достоевски за руското дворянство"" авторът споделя следното:,,Помня с каква наслада четях през 70-те години неговия Дневник на писателя, особено по време на борбата на християните против Турция и когато ние воювахме с нея...Още тогава той предсказваше, че българите ще бъдат неблагодарни към нас. Предсказвах го и аз, да речем, тогава, само че аз живях в Турция десет години и видях що за хора са българите! Той обаче без да напуска Петербург твърдеше това в разгара на всеобщото увлечение по славяните и всъщност се оказа истински пророк./прев. мой/"" Впрочем ,,българската тема"" заема твърде широко място в неговата публицистика, но на нея ще се спрем малко по-късно. Сега ще се върнем на отношението му към славянофилите, за да обобщим приликите и отликите между него и последните.
Предполагам, вече станаха ясни на читателите причините за крайно отрицателното отношение на Леонтиев към модерния европейски, ,,държавен"", по думите му, национализъм: първо, защото е европейски/ а всичко европейско след Просвещението и Великата френска революция от 1789г. за него е синоним на морално-религиозна разруха и смъртна опасност за Русия/; второ, защото този национализъм не почива на любимия му византизъм, т.е. на самодържавието, православието и културната самобитност, а на модата по равенството, прогреса и всеобщото благоденствие, изравняващи, опростяващи и унифициращи нациите до нивото на космополитното, либерално-демократично ,,всеевропейство"" и ,,всечовечество"". И доколкото, връщайки се на теорията му за ,,триединния процес"", всяко смесване, опростяване на разнородностите, изравняване, усредняване и унифициране са признак за гибел, то напълно разбираемо е крайно негативното му отношение към национализма. Като се вземе предвид и горчивия опит по отношение на славяните, става напълно разбираемо и твърде скептичното му отношение към славянофилската идея за панславизма. Леонтиев критикува и наивната идея на своите съмишленици, че едва ли не религиозно-моралната деградация на европейското общество е плод на безнравствеността и злата воля на управляващите елити и че Русия, видите ли, била имунизирана срещу тази ,,зараза"". Опирайки се на опита си във философията и социологията, той застъпва тезата че въпросният процес е обективен, закономерен и че Русия не само че не е имунизирана срещу него, но че вече дори е ,,заразена"" от нахлулите либерални влияния/ като напр. отмяната на крепостното право през 1861г/. Интересното в случая е, че иронизирайки славянофилите за въпросния им наивитет, всъщност самият той попада под ударите на последния: след като признава, че космополитната либерално-демократична тенденция е обективна и закономерна, защо той всячески се стреми едва ли не да ,,консервира"", да ,,замрази"" отиващите си безвъзвратно в историята руско самодържавие и феодално-аристократично дворянство? Нали самият Достоевски му напомня чрез Николай Семьонивич от романа ,,Юноша"", че дворянството от началото на века/19в./ е вече история, а приятелят му Тургенев чрез своя Базаров от ,,Бащи и деца"" гениално описва за пръв път в историята победоносния ход на Н.В. Нихилизма! Не беше ли тъкмо Базаров оня, който декларира, че даже сто аристократа не струват повече от един лекар, учен и пр., че един ден всички ще станем еднакви като брезите в гората? И най-неприятното е, че в тази отчаяна ,,охранителна"" мисия по линия на самодържавието и православието изпъква тъмната страна на неговия краен,деспотичен, бих казал, консерватизъм, чийто плод са идеи, граничещи с абсурда: така, напр.,той смята, че за гравитиращите към католико-протестантска Европа източни славяни е по-добре да бъдат под гнета на султана, защото едва в мъките и страданията тяхната православна вяра била истинска, автентична; че истинският гарант за византизма и православието на Балканите били не славяните, а...Турция/Османската империя/, в качеството си на естествена преграда срещу европейските либерални влияния; че държавата е в правото си да употреби деспотизъм, дори жестокст в името на единството на разнородностите и многобразието, с цел да се опази от пагубната еднородност, смесването и унифицирането. Неслучайно видният славянофил И.С.Аксаков, не споделящ крайните му политически възгледи, съзира у него ,,сладострастния култ към бича"". И като връх на парадокса: аргументите, в полза на жестокостта и деспотизма, Леонтиев черпи от омразните му иначе либерали-позитивисти: чрез примери от биологията, химията, физиката, формалната логика той обосновава тезата си, че формата/организмът, държавата, обществото/ се явява висш тип организация, основана на ,,стягащия деспотизъм"", чрез който тя държи здраво единството на разнороднте компоненти, съставящи структурата й. Без този деспотизъм, формата, според него, се размива и разпада. И както чашата вместява и държи водата, за да не се разлее наоколо, така и държавата ,,държи""/интересна тавтология!/ единството на разнородностите/ етногрупи, съслвия и пр./, за да не се разпадне и еволюира в анархия. Дали резултатите от позитивните науки/математика,физика,химия,биология,ботаника и др./ обаче биха могли да бъдат прилагани едно към едно по отношение на социалните теории е друг въпрос, но така мисли Леонтиев. Нека обобщим: и Леонтиев, и славянофилите приемат за своя висша ценност триадата самодържавие – православие – народност. Ако обаче за Леонтиев на върха на триадата стои православието/ т.е. религиозният принцип/, то за славянофилите това е народността/ т.е. племенният принцип, ,,кръвта""/. С оглед на това, според него евентуалното обединение на славянските народи би следвало да бъде подчинено не на племенния принцип, а на православието, и то от византийски тип, т.е. на онова реално-мистично,строго църковно и монашеско православие, коренно различаващо се от ,,розовото"", културно-битово ориентирано православие на славянофилите, обещаващо повсеместно тържество на любовта и всеобща правда на земята . Тук трябва да отбележим, че в религиозен аспект Леонтиев строго следва есхатологическите традиции/есхатон, гр. ,,край"", ,,свършек""/ и че в ,,розовото"" христианство на славянофилите съзира едва ли не същия оня либерален космополитизъм, от когото тръпки го побиват. Неслучайно в статията си ,,За всемирната любов"", посветена на Пушкинската реч на Достоевски, той даже се позовава на репликата на либерала А. Градовски към великия романист, за да демонстрира несъстоятелността на славянофилските религиозни блянове:,, Даже г. Градовски се сети да напомни в лекото си възражение към Достоевски за пришествието на антихриста и за това, че Христос е пророкувал не всеобща хармония/всеобщ мир/, а всеобщо разрушение,прев. мой"". И накрая, като венец на своите политико-религиозни въжделения Леонтиев създава проекта си ,,Византия"", предвиждащ обединение на всички православни държави, т.е. Русия, Гърция, Сърбия, България и Румъния. Самото име на проекта подсказва, че идеалът на Леонтиев е византийски, а не славянски, доколкото, както споменахме по-горе, той счита, че ,,славянството"" е термин, лишен от каквото и да е определено културно съдържание. В споменатата вече статия ,,Византизмът и славянството"" той застъпва тезата, че културата на славяните е продукт отчасти на византийската традиция, отчасти – на прогресивния европеизъм. В потвърждение на това, той заключава, напр., че както чехите са като изделие от германска фабрика, така и ние, българите, сме продукт от гръцка фабрика, имайки предвид културното влияние на Византия върху България/ религия, книжнина и пр./. И за да се отграничи окончателно от аморфното славянство, той декларира, че Русия никога не е била и няма да бъде славянска държава, в качеството си на наследник и продължител на византийските традиции. Как изглежда в представите на автора бъдещата ,,руска"" Византия? Превзетия в бъдеще от руснаците Константинопол той вижда не като ,,свободен град"", център на евнтуална славянска либерално-демократична федерация/ идея на либералното крило в правителството/, а по-скоро като истинно консервативно културно средище на новото Източно царство от византийски тип, но с руски учреждения на принудително устроените поземлени общини.Както се вижда, в представите на Леонтиев, романтиката и принудата вървят ръка за ръка.

Българската тема

Коментирайки политическите и религиозните възгледи на Леонтиев, няма как да отминем без внимание и твърде болезнената за публициста българска тема. Фактът, че в една или друга степен тя присъства в почти всичките му статии на политико-религиозна тематика, говори сам по себе си за значимостта, която авторът й придава.
В основата на проблема стои българо-гръцкият църковен спор, обявената самоволно от новоизбрания Екзарх Антим Първи независимост на Българската православна църква през май 1872г.и последвалата схизма/отлъчване/ от Вселенския Патриарх. За разлика от официалната позиция на правителствените кръгове и на преобладаващата част от руското общество, заставащи зад инициативата на българското духовенство, Леонтиев заема страната на гърците и категорично осъжда отцепничеството като грубо нарушение на църковните канони. Тази му позиция довежда до охлаждане в отношенията му с неговия началник граф Игнатиев, тогавашния посланик в Цариград, както и до края на дипломатическата му кариера. Разрив настъпва и в отношенията му с видния славянофил и издател на влиятелния по онова време ,,Руски вестник"" М.Катков. На страниците на по-влиятелните руски всекидневници Леонтиев и малцината му сподвижници са заклеймени като ,,гърци"", ,,фанариоти"" и представители на ,,държавното"" православие.
За да си обясним причините, предопределили антибългарската позиция на автора, първо е добре да обърнем внимание на следните важни обстоятелства: значението на гърците за руската държава; съдържанието на понятието ,,национална политика"" и последиците за руските държавни интереси. Впрочем нека чуем самия автор:,,Всеки,който претендира, че познава Изтока, трябва да е наясно, че главните два стълба на Православието са Русия и гръцката нация. Това са двете качествени сили – всичко останало е само количествен контингент, прев. мой, ""/ ,,Врагове ли сме с гърците?"", 1878г./ Тук коментарът е просто излишен. Как тълкува Леонтиев понятието ,,национална политика"": националната политика, основана на езика и етноса, той не счита за ,,национална"", а за ,,племенна""; истинската национална политика, според него, се основава на по-дълбинни културни особености, най-вече на религията, обичаите, нравите. Следвайки популярната теза на славянофила И.С.Аксаков, че ,,православието е същността на руската националност"", той заключава, че докато племенната политика/ основана на езика и етноса/ е ,,революционна/т.е. космополитична/ и фалшива"", то националната политика/базирана на религията и културните особености/ е ,,автентична и охранителна""/ т.е. защитаваща консервативните ценности/. Според логиката на автора, би трябвало да приемем, че православните Русия, Гърция, България, Сърбия, Румъния имат една и съща национална политика, съдейки по Леонтиево-Аксаковото тъждество между нация и религия?! Да, това е мечтата на Леонтиев, но реалностите са коренно различни. И пример за това е българо-гръцката разпра, за която иде реч.
Не е трудно да предугадим дали този акт авторът счита за плод на ,,племенната"" политика или на религиозно ориентираната ,, автентична национална"" политика, съгласно неговите разбирания. Леонтиев не е наивник и знае много добре, че в основата на българската инициатива лежат етно-националните, политическите интереси и че тя е само стъпка към следващата цел - политическата независимост и обединението на всички българи. Неслучайно гръцкото духовенство обвинява българското във филетизъм/ букв. от гр., ,,любов към етноса"", т.е. етнически ориентирана църковна политика/.Нека илюстрираме това с негов цитат от статията му ,,Панславизмът и гърците""/Януари, 1873г./, където той в ролята си на дипломат отхвърля гръцките обвинения в пристрастие на руснаците към българите:,,И къде са ви доказателствата, че Русия съчувства за всичко на българите? У нас са писали и за тях, и против тях, и за вас, и против вас...Мнозина просто счетоха, че в името на умиротворяването на Църквата Патриархът би следвало по-пастирски да прости, а не да обявява схизма. Ние сме наясно, че българите съвсем не са агънца, това е хитър, изкусен,упорит,търпелив народ, който по-настоящем е ангажиран единствено с това да се обособи като народност на всяка цена...Българите, повярвайте, не биха се поколебали да тръгнат и срещу нас, ако не угодим на пламенните им племенни въжделения...те доказаха, че вече е настъпил техният час, че вече отдавна мина времето, когато те са били жертви и агънца. На агнеца му пораснаха остри зъби и криле. Той сам ще полети и сам ще се защити. Обстоятелствата са в негова полза, и колкото и да ви е тъжно, трябва да проумеете, че зад българите е и справедливостта в миналото, и силата в бъдещето.Тъжно ви е, че Тракия и Македония ви се изплъзват...Напълно ви разбирам. Но каква е вината на русите, че в Тракия и Македония живеят хора, които не считат себе си за гърци?...И вие, и българите еднакво можете да бъдете обвинени във филетизъм, т.е. във внасяне на племенни интереси в църковните въпроси, в употреба на религията като оръдие за политически цели, но разликата е в това, че българският филетизъм е отбранителен, а вашият – завоевателен. Техният филетизъм преследва единствено очертаването на пределите на собственото им племе, а вашият желае да прекрачи пределите на елинизма...Русите не са виновни, че в Тракия и Македония живеят повече българи, отколкото гърци, прев.мой""
Както е видно, Леонтиев е наясно с нещата. Човек даже остава с впечатлението, че той едва ли не встъпва в ролята на адвокат на българите в спора им с гърците. Защо тогава, пита се, макар и да не одобрява схизмата, той все пак заема страната на гърците и осъжда българската инициатива, считайки я за дръзка, неканонична, революционна, едва ли не? От една страна, причините се коренят в догматичността и строгата му византийска, стигаща до педантичност, религиозност: да нарушиш църковните канони, строгата иерархия, да тръгнеш срещу Патриарха – това за него е светотатство, рушащо здравите устои на Вселенската църква, а оттам и фундамента на руското самодържавие – православните традиции. Рязко критичната позиция на автора спрямо българската инициатива може да илюстрираме чрез финала на фундаменталния му труд ,,Византизмът и славянството:,,Хвърляйки поглед към сродното ни славянство, се натъкванме на нещо странно: най-изостаналия народ, най-последната от възраждащите се славянски нации, българите, още в началото на новото си историческо битие встъпват в борба с преданията, с авторитета на същия този византизъм, залегнал в основата на нашата великоруска държавност...,,Българите са слаби, българите са бедни, българите са зависими, българите са млади, българите са прави"", това се чува у нас...,,Пазете се – казва Сула, по адрес на младия Юлий Цезар – в този хлапак живеят десет Марии""/демократи/. Опасен е не чуждоземния враг, когото следим изкъсо...Най-страшен от всички е твоят беззащитен на вид по-малък, близък до сърцето ти брат, особено когато е заразен с нещо, с което по невнимание можеш да бъдеш заразен и ти смъртоносно...Нито в историята на просветеното чешко възраждане, нито в движението на войнствените сърби, нито в бунтовете на поляците срещу нас ние не срещаме онова загадъчно и опасно явление, което наблюдаваме в мирното и лъжебогомолно движение на българите. Едва при българския въпрос за пръв път от началото на нашата история в руското сърце се изправиха една срещу друга двете сили, създали нашата руска държавност: нашето племенно славянство и църковният византизъм"". В този ред на мисли, той припомня, че нито един представител на руската, сръбската, румънската и останалите православни църкви, с изключение на българската, не си е позволявал да нарушава църковната иерархия и да оспорва волята на Вселенския Патриарх. От друга страна са налице и неблагоприятните политически последици: Леонтиев напълно осъзнава факта, че зад българската инициатива Гръцката патриаршия ще заподозре дългата ръка на С. Петербург, както и се случва на практика; прегърналото след Критското възстание/1821-29г/ парламентарната демокрация новоосвободено Гръцко кралство ясно му подсказва какво ще се случи след чукащата на вратата политическа независимост на България. Той въобще не си прави илюзии и е убеден, че умело ,,дирижиращото"" църковната независимост либерално крило, в лицето на д-р С.Чомаков, Т.Икономов и П.Р.Славейков, ще вземе връх и в следосвобожденска България. Бляновете на възторжените славянофили и правителството, че освободените от Русия славянски народи от благодарност ще последват консервативните й традиции и че заедно ще изградят една панславянска империя, Леонтиев попарва със следното си пророческо прозрение:,,...А да живеят с нас, под знамето на нашето дългогодишно, последователно, изстрадано историческо развитие тези неангажирани с нищо пред историята народи, свободни от каквито и да е висши исторически цели, вероятно няма да пожелаят, прев. мой""/ ,,Панславизмът и гърците"", Януари, 1873г./
Интерес представлява и еволюцията в отношението на автора към българите след освободителната Руско-турска война: ако до Освобождението критиките му към нас са главно на религиозна основа, то след Освобожденето към тях той добавя и критики от политическо естество, свързани с утвърждаването у нас на омразната му парламентарна демокрация от европейски тип. Така, напр., в статията си ,,Още за гръко-българската разпра"" от 1873г. той нееднократно подчертава, че извън религиозния контекст той адмирира борбата ни за национална независимост:,,Считам, че ултрабългарската партия на д-р Чомаков, зад която застана почти целият народ, може да бъде критикувана единствено за това, че употреби религията на милиони хора като оръдие за целите на българския политически сепаратизъм...повтарям, ако отстраним мисълта за уважение на релгиозната светиня, трябва исторически безпристрастно да похвалим тази партия за ясното разбиране на своите макар и тесни, но определени цели, както и за твърдото им и неотклонно преследване"". След Освобождението обаче нещата коренно се променят, доколкото политически благосклонния преди Леонтиев, сега вече подлага на критика и сарказъм установената у нас либерална парламентарна демокрация. И ако през първия период той се отнася към нас неглижирано и със снизхождение, то през втория период вече отношението му към нас е белязано от знака на досадата, раздразнението и разочарованието. Това най-ярко проличава в статията му ,,Записки на един отшелник"", с подзаглавие - ,,Нашето българобесие"":,,...Кого ли всъщност ние не съдим, не порицаваме, не осъждаме, не корим?...Само българите у нас винаги са прави, винаги са угнетени, винаги са нещастни, винаги са кротки и мили, винаги са жертви и никога не са ни притеснявали. Надигаха се колцина сериозни гласа и срещу тях, но моментално биваха заглушавани от гръмкия вой на родното свободолюбие...Всички български интереси незнайно защо се приемат директно за руски, всички врагове на българите – за наши...когато видиш, че всичко върви накриво и накриво и хората не забелязват това, когато видиш, например, нищожеството на белгийската буржоазна конституция в най-изостаналата и най-патриархалната от всички освободени от нас славянски страни, когато видиш, че пастирският и първобитен български народ е предаден в ръцете на адвокати, поевропейчени търговци и самолюбиви учители, довчера босоноги дрипльовци и реалисти; когато чуваш или дори подозираш, че някакъв си Каравелов, прогресист, взема връх в делата, нима няма да ти стане скучно...прев. мой""
Разбираема е досадата и огорчението на крайния консерватор от победилата либерална демокрация в следосвобожденска България, но вместо на нас е трябвало да се сърди първо на...император Николай Първи, който чрез предизвиканата от него злополучна Кримска война/1853-1856г/, според самия Леонтиев, е предизвикал недоволството сред руското общество, активизирането на либералната ,,зараза"" и последвалата само 5 години по-късно отмяна на крепостното право от наследилия го,,либерал"" Александър Втори.
В заключение, без да съм специалист, нека споделя накратко и своята скромна позиция по темата: ако затворим казуса в рамките на акта по обявяването на независимостта на Българската църква, то наистина последният е в нарушение на църковните канони. Тъй като обаче българо-гръцката църковна разпра, предизвикала въпросния акт, не се е появила изведнъж, просто така, от въздуха, а е плод на дългогодишна история, то няма как да не се обърнем към корените й. И тогава картината става съвсем различна. В тази връзка, нека попитаме: канонично ли е грубото, тотално подчиняване на независимата Българска църква в края на 14в, от страна на водената от егоистични властови амбиции Гръцка патриаршия? Дали е в унисон с църковните канони и християнската етика надменното поведение на Вселенския патриарх, отхвърлял безцеремонно десетки църковни прошения, от страна на българското духовенство, както и категоричният му отказ да приеме новоназначения Екзарх Антим Първи? Когато всички опити за диалог и мирно решаване на спора, когато цялата дипломация отива на вятъра, какво остава? Остава добре познатата поговорка: като не щеш мира, на ти секира.
Литературна дейност, критика и публицистика

Макар, че не е лишено от талант, литературното творчество на Леонтиев не представлява значителен интерес за публиката. И това е напълно обяснимо: сред такива литературни светила като Тургенев, Достоевски, Толстой, просто няма как да не останеш в сянка. Сред по-известните му романи може да откроим творбите му ,,У дома""/,,В своем краю"",1864г./, ,,Камъкът на Сизиф""/1876г./ и ,,Египетски гълъб""/1881г./ По отношение на първия му роман известният сатирик и памфлетист М. Салтиков-Щедрин излиза с рязко критична статия, в която определя иронично творбата като ,,роман-христоматия"", доколкото в нея са компилирани герои, случки и събития, напомнящи герои и епизоди от романите на споменатите по -горе Тургенев, Толстой и др. Сатирикът дори иронично заключава, че няма смисъл да четеш класиците, защото те присъстват на всяка крачка в романа на Леонтиев.
Литературната самобитност на автора се откроява много по-силно в неговите повести и разкази. Такива творби като ,,Из живота на християните в Турция""/1876г./, ,,Критски очерци""/1874г/, ,,Хамид и Маноли/1869г/"" и др. печелят широка известност сред читателите чрез екзотиката, пъстрите обичаи и нрави на местното население на Балканите и трогателните съдби, представени от автора.
С най-голяма сила обаче, талантът на Леонтиев се откроява в неговата критика и публицистика. Неслучайно той е определян като водещото перо в лагера на консерваторите, в качеството си на най-тънък познавач на Изтока, Балканите и славянските народи. И това е напълно разбираемо, предвид обстоятелството, че той живял там, в пределите на Османската империя цели 10 години/1863г.-1873г/.
В областта на литературната критика по-известни са статиите му ,,Нашето общество и нашата изящна литература"", ,,За романите на гр.Л.Н.Толстой"", ,,Достоевски за руското дворянство"", ,,За всемирната любов"" и др.
На любимата му религиозна тематика са посветени такива статии като ,,Храмът и църквата"", ,,Пасха на Атон"", ,,Още за гръко-българската разпра"", ,,За богословстването на миряните"" и др.
Леонтиев оставя и внушително епистоларно наследство, публикувано в ,,Избрани писма/1854-1891/"".В кореспоненцията му с такива известни личности като М.Катков, Вл. Соловьов, Н.Н.Страхов и др. може да се види като на длан целият културно-естетически, политически и религиозен лик на тогавашна Русия.
Като шедьовър в политическата му публицистика може да бъде определен сборникът от статии в два тома ,,Изтокът,Русия и славянството"". Тук можем да открием най-значителният труд на Леонтиев – споменатата вече статия ,,Византизмът и славянството"", в която на ,,славянската идея"" и славяно-руския културно-исторически тип, описан в книгата ,,Русия и Европа"" на известния историк и културолог И.Данилевски, Леонтиев противопоставя своята идея за византизма,като особен културен тип, покълнал и развил здравите си корени на руска почва.
Други статии с широк обществен отзвук представляват такива негови творби като ,,Културният идеал и племенната политика"", ,,Националната политика като оръдие на световната революция"", ,,Средният европеец като идеал и оръдие на всемирното разрушение"" и др.

Леонтиев – наш съвременник

Вместо заключение


Четейки трудовете на Леонтиев, оставам с впечатлението, че той е тук, сред нас. Много от политическите дебати и разгорещени дискусии преди 130-140г, на които публицистът е бил свидетел и пряк участник, са актуални и сега. Днес също си имаме своите славянофили-консерватори и либерали-западници, също се водят полемики ,,за"" и ,,против"" Европа, също имаме ,,поробени"" от Брюксел народи, борещи се този път за оцеляване на националните си държави. Даже любимият на страстния консерватор проект ,,Византия"" отново възкръсна в лицето на популярния проект на проф. А. Дугин - ,,Евразия"". Много от въпросите, тревогите, опасенията на Леонтиев, относно развитието на Русия, Европа и света, като цяло, важат с пълна сила и по-настоящем.
,,Страхувам се да не ме оправдае историята"", споделя авторът в предисловието към споменатата вече статия ,,Националната политика като оръдие на световната революция"". В какво се изразяват неговите опасения авторът сам илюстрира по-нататък в изложението си:,,Всичките тези нации, всичките тези държави/ имат се предвид Гърция, току-що обединените Италия и Германия, Австрия, Франция, бел. моя/,всичките тези общества направиха огромни крачки през тези 30 години по пътя на егалитарния либерализъм, демократизацията, равноправността, по пътя на вътрешното смесване на класите, властите, провинциите, обичаите, законите и т.н. И в същото време те много ,,преуспяха"" по пътя към уеднаквяването си с другите държави и общества. Всичките общности на Запада за тези 30 години станаха много по-сходни помежду си, отколкото бяха преди. По тази причина къде по-огромното, къде по-скромното и изчистено групиране на държавността по племена/ авторът има предвид ,,етноси"", бел. моя/ и нации не е нищо друго, освен поразителна по своята сила и яснота подготовка за преход към една космополитическа държава, първо всеевропейска, а по-късно може би и световна.""
Та ето от какво се опасява Леонтиев: от провидяните пророчески преди 129г/статията е от 1888г./ тенденции към унифициране на нациите и обществата, от наличното днес ,,всеевропейско"" правителство /ЕК/ и тържествуващата глобализация с нейното световно правителство в сянка.
За жалост, историята го оправда. Така тя възнагради неговия ум, но наказа волята му, волята за разнообразие и разнородност.
И когато стане дума за значението на този сложен и противоречив, често краен и парадоксален мислител, то за мен лично той е ценен не с идиличния си проект ,,Византия"", нито пък с крайния си консерватизъм, а по-скоро със своята актуалност, със смелата си критична мисъл на изтънчен психолог, на аналитичен социолог и публицист, провиждащ тенденциите в развитието на обществото, както и с естетическата си нагласа към красотата, пъстротата и богатството на формите.
Да, трудно е да си представим как съжителстват в едно деспотичният охранител на самодържавието и смиреният монах от Атон и Оптина обител, но фактът си е факт, още повече, че потвърждава водещия в светогледа му лозунг, красящ между другото и...днешния ЕС: единство в многообразието.


Ползвани материали:

Дж. Мил, За свободата
К. Леонтиев, Националната политика като оръдие на световната революция
К. Леонтиев, Византизмът и славянството
К. Леонтиев, Достоевски за руското дворянството
К. Леонтиев, Врагове ли сме с гърците
К. Леонтиев, Панславизмът и гърците
К. Леонтиев, Още за гръко-българската разпра
К. Леонтиев, Записки на един отшелник. Нашето българобесие
К. Леонтиев, Културната политика и племенният идеал
Уикипедия

Линкове:

http://www.vehi.net/leontev/
http://az.lib.ru/l/leontxew_k_n/



Тагове:   леонтиев,   византизъм,


Гласувай:
14
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - Поздрав!
19.10.2017 19:47
Интересен руски философ, изминал пътя от либерализъм към консерватизъм...
цитирай
2. lion1234 - Да, без съмнение,
20.10.2017 11:15
Бих добавил също: живял в твърде интересни времена.
Поздрави и на теб!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lion1234
Категория: Други
Прочетен: 1282043
Постинги: 169
Коментари: 2906
Гласове: 24952
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930