Както знаем, гръцкият опит ни сочи, че философията е любов, любов към Мъдростта. В този ред на мисли, ми хрумна една интересна аналогия между нея и сексуалната любов. Първата желае Мъдростта, в нейната цялост, последната - любимото същество, в неговата цялост. Видно е, че философията иска да знае, а сексуалната любов - да има. Общото помежду им е, че и двете са ненаситни, тъй като се стремят към цялото, всичкото.
        Тази тяхна ненаситност ни изиграва лоша шега. Има нещо изключително наивно-трогателно-драматично/ понякога, за жалост, и трагично/ в стремежа ни да знаем или да имаме всичко. Последното не ни се дава не за друго, а защото трябва се превърнеш в нищо, за да получиш всичко, но ние все пак сме нещо, има ни тук, налични сме. Всичкото може да бъде срещнато само от нищото.
        Подобна невъзможност ни въвлича в една колкото демонична/ двойствена/, толкова и интересна, предизвикателна игра, спретната ни от Произвола. Изправени пред половинчатостите на безкрайните двойки - полюси, полове, противоречия, дилеми - ние сме принудени постоянно да запълваме Недостига и да се освобождаваме от Излишъка, за да постигаме бленуваните хармонии и баланси. Точно като изкусният въжеиграч от Ницшевия ,,Заратустра"" ние умело следва да пазим равновесие, за да не пропаднем в бездната на отчаянието и безнадеждността.
        Да, загубите, разминаванията, неслучванията в реалността ни дебнат зад всеки ъгъл. Следва ли обаче те да ни парализират? Играчът на рулетка залага на червено и губи. После залага на черно и пак губи. Колкото и пъти да загуби обаче, това в никакъв случай няма да прекърши, камо ли да убие страстта му към играта. По-скоро ще я удвои, утрои, удесетори. Той с още по-голям хъс и амбиция ще се втурне следващият път в играта. За него дори самата печалба вече не е толкова важна. По-важно за него е да има следващ път. Затова, когато казвам, че всяка загуба от неслучването носи печалба на ,,битие"", това означава, че неслученото освобождава, ,,разчиства"" пространство-време за пред-стоящото, за ,,готовото за случване настояще"". Ние не оценяме правото на бъдеще, доколкото разполагаме с него, но запитвали ли сте се какво е то за оня, комуто остават дни или седмици живот.
         Разминаванията в сексуалната любов пък са всекидневие. Те обаче не са, а и не следва да се възприемат и преживяват едва ли не като края на света. Сериозен проблем би възникнал, ако не дай боже, се разминеш със страстта. Лишиш ли се от онази неунищожима, ,,комарджийска"" страст, господ да ти е на помощ!
         Не би следвало да съжаляваме за неслучването и, с оглед на чистата вяра, съгласно която ми се случва най-доброто от всичко възможно. В тази връзка, щом нещо не ми се е случило, значи то просто не е било най-доброто за мен.
         Знам, че мнозина ще кажат: това са празни приказки, това е само на книга, друго си е случването. Нека да видим тогава онези, ,,ощастливени"" дори от свръхслучването. За целта вземам класическия пример: Мерилин Монро. Тя случва на красота, на секс с красиви и високопоставени мъже, на слава, внимание, почести, богатство и пр. Въпреки това и животът й, и краят й са белязани от трагизма. Защо? Защото имайки пожеланото, страстта, стремежите са се изпарили. Тяхното място е заменено от скуката и нищото. Получила всичко, тя неминуемо се озовава пред нищото.
         Сещам се и за моя любимец Камю. Гледах с особен интерес преди време посветения на живота ну документален филм ,,Трагедия на щастието"" - заглавието още, в типично негов стил, говори само по себе си за какво иде реч. Подобно на М. Монро, той е заобиколен от слава и почести. Печели и Нобелова награда за литература, но вместо щастие, го обзема безпокойство и депресия, подсилени от завистливите и недоброжелателни намеци на критици и медии за уж ,,изчерпалия"" се вече талант. За зла участ, при автомобилна катастрофа авторът на ,,Чужденецът"" загива през 1960г. едва 47-годишен. Самата катастрофа/ удар в насрещно дърво/ е израз на някаква необяснима ирония: на финалния кадър се вижда празно шосе и се чува последвалата реплика на диктора:,, Пътят бе прав, сух и безлюден"".
         Сизиф е наказан от боговете да търкаля нагоре към върха огромен кръгъл камък. Едва достигнал досами върха, силите го напускат и камъкът отново и отново се търкулва надолу. Сизиф не ,,случва"", но е щастлив. Защо? Защото има и следващ път - знак, че той е в играта. Важното е да бъдем в играта.
          Нека накрая да видим как играят и музикантите oт GENTLE GIANT.